Доживяхме!

От много години исках да замина. Копнеехме в затворената среда на социализма, през тъмните години на прехода, не спирах да го желая и тогава, когато всичките ми приятели се отказаха - омръзна им да опитват в лотарията за Зелена карта, някои се устроиха прилично, други просто загубиха надежда.
Признавам, че и аз на моменти губех надежда. Тази лотария все не идваше, беше някак химерна. Добре, че спечели приятел, 5 години слушах разказите му и се надявах, без голяма вяра.
Слава Богу, падна се и на мен. 2009-та беше ужасно трудна година. Кризата мачкаше хора и бизнеси пред очите ми. Както се бяхме понаредили с приятелите ми, оттук-оттам започнаха да се чуват протяжните сигнали на затрудненията, неуспехите, паниката. Ние кретахме с бизнеса и само надеждата за Америка ни крепеше. Първият тур мина, голямото ни дете получи заветното разрешение от първия татко, дори бебето беше в списъка - специално чакахме да се роди, за да пуснем и за нея документи.
За интервюто в посолството на САЩ се подготвихме в последните 2 седмици - тогава извадихме и преведохме почти всички документи. Добре, че положението в държавната администрация се беше коренно променило от познатата туткавщина преди. Документите за съдимост, образование, копия на свидетелства за раждане се вадеха бързо и евтино.
Готвехме се за интервюто, без да ни е ясно откъде ще намерим пари да заминем. Последният ни бизнес-проект се превърна във фиаско, едва завършихме, с минимален приход, не печалба.
Интервюто мина като сън, толкова чакано. Беше в навечерието на Коледа. Излязохме отвън и ми идваше да се въргалям по снега от радост.
Всички ми говореха как не е моментът да се ходи в Америка. Приятели едва сдържаха да покажат съжалението си, само заради нестихващия ми ентусиазъм, да не ме обидят, не казваха на глас, но го виждах в очите им - не вярваха на тази мечта, не споделяха оптимизма ми.
Минаха празниците, надежда от никъде. Най-реалистичен беше план... не Б, ами изобщо това план ли е: да замина с 500 долара и да рискувам. Като се закрепя, да извикам жената и децата.
Приятелят от Ню Йорк спомена да отида при него, но 10 пъти подчерта да не очаквам нищо - нито работа, нито нищо, защото времената са трудни. Ми добре, идвам и не очаквам нищо, пък дано стане чудо.
Чудо стана. Най-добрата приятелка на жена ми, живееща и работеща в Англия, без да сме питали, сама ни предложи 5000 паунда, за да заминем. Това момиче, на вид фино и красиво, е силно и взима решения като мъж. Ще съм й благодарен, докато дишам. Освен, че изобщо стана възможно да заминем, решихме, че в Ню Йорк няма никакъв смисъл да ходим, не е за деца, и се върнахме към първоначалния си избор: Бостън. изглеждаше чудесно, европейско, и да, много скъпо, но значи има пари там.
Пак приятели ни насочиха към бюро, което намери евтини билети. Всички приятели се втурнаха да помагат. Боже, толкова беше трогателно - един взе лаптоп да го продава и ни даде авансово пари. Друг даде пари назаем. Трети даде пари в последния ден, защото четвърти, ама много добър приятел, се изложи и не ми върна заем, дори не се обади. Всеки с нещо ни подкрепяше. Съвети, информация, проста проява на загриженост. Сестра ми от Канада просто се задъхваше от вълнение, че най-после и на мен ще ми се усмихне късметът, да живея нормално, от нормална работа. Тя за 5 години, като детски учител, повечето време на половин работен ден, си купи хубава къща в Отава, и двете деца са в университети, живеят прилично и спокойно, далеч-далеч по-прилично и по-спокойно отколкото в двустайния панел до Банишора.
Помагаше майка ми, въпреки че оставаше сама, на 75 години, не спомена нито веднъж, че иска да остана, а със сетни сили и средства и тя допринесе за заминаването. Помагаха родителите на жена ми, чиито две деца също се оказват в чужбина.
Взехме билетите за възможно най-скоро - по-нататъшно оставане в България беше просто опасно - нямахме какво да ядем, всичко се проваляше под краката ни.
Последните два месеца преди заминаването упорито търсех работа и квартира през Интернет. Надцених мрежата и то много. Едно несериозно предложение за работа и едно-две несериозни предложения за квартира. Заминахме от София без идея къде ще отидем от летището в Бостън.
Пътуването планирахме така, че да останем три дни в Лондон, за да видим групата там, и да разгледам Лондон, за който жена ми Ралица толкова възторжено ми говори.
На летището в София се оказа, че от агенцията ли, от авиокомпанията ли някой ни излъгал и се оказахме с 3-4 не килограма, а куфара в повече. Платихме 300 лв. за свръх багаж и се махнахме. Преживях мечтания миг, когато се отлепяме от земята и отлитаме. Чаках го десетки години. Бях райски щастлив.
2-3 месеца преди да заминем избягах от работа - нали съм шефът все пак, и заедно със сина ми Ангел отидохме до летището. Беше толкова далечно и нереално - гледахме самолетите през оградата и му говорех, че някой ден и ние ще заминем, и сам не си вярвах.
Ралица до мен трепереше от страх, фобията й от самолети се допълваше от невероятните притеснения, които могат да предизвикат сред родители и околни три деца, затворени за часове в самолет.
В последния момент се бе оказало, че в Лондон няма да ни вземат с кола от летището, а от центъра на града, докъдето трябваше да пристигнем с метро. С 9 куфара, детска количка и три деца - на 1, 4 и 11 години.
На летището беше прилично - все пак е последна/първа спирка на метрото, с помощта на сестрата на Ралица и мъжа й успяхме да пренесем багажа на няколко паса и да се качим. С наближаването на спирката за слизане обаче се притеснявах все по-здраво и не успявах да си представя ясно, как двамата с Пешо ще пренесем 9-те куфара и трите деца и количката за секундите, за които влакът спира. При това беше час пик и влаковете бяха препълнени, прииждаха и още хора.
Ангел заспа, Елица бебето и тя спеше, Влади едва гледаше, а и ние с Ралица не бяхме по-бодри. Мобилизирахме се, направихме план за верига, и когато влакът спря...
На следващия кадър съм отвън, с куфар в ръка. За миг се е образувала верига и непознати мъже и жени пъргаво премятат куфарите ни и ги подреждат отвън. Включват се и пътници от качващите се. На следващия кадър влакът тръгва, ние сме строени с багажите си и с невярващи очи гледаме как пътниците от отдалечаващия се влак приятелски ни махат с ръце.
За три дъждовни дни не можеш да видиш много от Лондон, но е достатъчно, за да се влюбиш. Жив, динамичен, шарен, с хора отвсякъде, които си живеят заедно и неразбираемо за нас, дето се оказва, че сме толкова изолирани и отдалечени, че нямаме нито един черен приятел, нито жълт, средата ни е само от бели, всъщност сме едно доста затворено и монокултурно общество.
Запомнил съм един миг в един магазин, привечер, вече няма много клиенти и касиерите си говорят. Руса и бяла англичанка и тъмен субект от пакистански произход, с фес на главата и брада на атентатор. Говорят си весело и се смеят, в един момент тя леко се обляга на рамото му - жест нито фамилиарен, нито със сексуален подтекст, а приятелски, колегиален. Смятам се за модерен човек, но се оказва, че в главата си нося доста забрани и ограничения. Бабите весело подвикват на внучките си, като отидат в Америка или в Канада или в Западна Европа "И да не доведеш някой черен, ей!". Дори сега не съм наясно, как бих се чувствал, ако нещо такова се случи в семейството, но повечето черни, латиноси, жълти, с които се запознах напоследък, се оказаха много готини хора и се чувствам много по-отворен.
Вечерта преди заминаването се обажда приятелка на моя приятелка. Моята приятелка е в Канада, но намерила приятелка в Бостън, и тя успяла да ни намери квартира!

Започвам този дневник в Рочестър, щата Ню Йорк. 6 месеца сме вече в Америка.и от 12-я етаж на хотел Радисън виждам един прелестен град, чист и подреден. На светло Рочестър обаче изглежда ужасно. Кризата е съсипала целия бизнес в града - всички магазини в центъра са затворени. По тротоара се мотаят бедняци и ровят в кофите за боклук. Полицаите са през 50 метра.
От Далас кацнах на огромното летище О Харе в Чикаго, часове се разхождах между хора и образи, за които съм мечтал от години. После изкарах една нощ на летището в Атланта, поседях на летището във Вашингтон и прелетях над Пентагона.
Като тинейджър пътувах непрекъснато. Нашите се разведоха и вечно се местехме - смених 10 училища, докато завърша гимназия. Когато се задържхме на едно място или в едно училище повече от година си казвах "Доста се задържах тук, сигурно скоро ще заминаваме занякъде". И наистина, скоро се случваше нещо, и се премествахме. Отидохме в Алжир, върнахме се, пак отидохме, пак се върнахме, там учих в един куп училища, защото с научаването на езика се качвах и в по-горни класове. Така и не знам кое е по-хубаво - да живееш уседнало, или да пътуваш много. Мисля, че много пътуващите не са щастливи. Май уседналите са по-добре, освен в случаите, когато не могат да се преместят поради мизерия. Ако живееш добре, спокоен и щастлив, не ти се налага много да пътуваш. Нямаш нужда да се качиш на Хималаите, достатъчно е да седнеш на пейката пред къщи. Но от време на време трябва да си проветриш главата. Да изпиташ безгрижието на туриста. Да оставиш отговорностите на летището, те няма да избягат, ще си ги вземеш, като се върнеш. Разбира се, удоволствието от пътуването се разваля, ако бягаш. Но това е друга тема.
Пристигаме в Бостън, летището е на самия бряг, насипано в морето. Полетът с деца е изтощителен за нас, за тях, за всички пътници, за стюардесите. Децата не могат дори да се разхождат между пътеките. Трябва през цялото време да седят. Елица реве до влудяване, часове наред, както само тя може. Наистина сме без сили, когато пристигаме. Иначе презокеанските лайнери са хубаво нещо - поне при Върджин има екран за всеки пътник, с филми, игри, информация. Подаряват ти плик с приятни и нужни дреболии - слушалки, четка за зъби, химикалка, дори чорапи в червения цвят на компанията.
Едно черно момче ни откарва и хвърля на адреса, Ралица трепери цялата и ме увещава да не го пускаме, ами ако не е тук мястото, какво ще правим по нощите?
Слава Богу това е мястото. Триетажна къща в градчето Лин, да 10-на км. от Бостън.