Практически съвети

Прегледах днес блога и се ужасих. Няма нищо от първоначалното намерение да е наръчник за емигранти.
За радост, полезната информация за емигранта може да се събере на малко място:

• Подаваш си документите за Зелена карта през официалния сайт, без да плащаш никакви комисионни на никакви фирми. Това става веднъж в годината, наесен - септември, октомври, ноември. За да подадеш апликация ти трябват само снимки. Приготвянето им е малко досадно, но повечето фото-студия знаят какъв размер и какви други изисквания да покрият. Всичко става през интернет, значи снимките трябва да са сканирани или направо от цифров фотоапарат.

• Напролет, къде април, получаваш писмо, че си одобрен за първия кръг. Казват, че 50% от получилите това писмо продължават.

• С това писмо пристига форма, която да попълниш и изпратиш, както и списък с документи, които да приготвиш. Изпращаш си формата и след още няколко месеца, примерно пак наесен, пристига второ писмо - вече работата е сериозна. Мисля, че с второто писмо идва датата за интервю в посолството - за детайли и безценна информация през цялото време ползвах форума на all.bg, който горещо препоръчвам на всички заинтересовани. 

Ние бяхме много заети цялото лято, нищо не бяхме приготвили, но за радост българската администрация доста надобря напоследък - издаваха ни на нормална тарифа документи и копия в съвсем кратки срокове. Документите са акт за раждане, дипломи за образование, свидетелство за съдимост. И пак снимки - този път на хартия. Всичките документи приготвихме за седмица. Дадохме ги за превод в преводаческа агенция Алма Консулт, преводачът трябва да е заклет (термин, означаващ, че е сертифициран от Външно министерство). Няма изискване преводите да са официални, например дипломата няма нужда да е преведена от учебното заведение, приема се преводът на заклетия преводач.През цялото време имах усещането, че американската страна има желание да отидем, да ни вземе парите за визи - по над 1000 лв. на човек, вкл. децата, и искрено се надява да не създаваме грижи там. От всякаква гледна точка, млади, образовани и особено пък с деца емигранти са добре дошли.

• С пакета документи и един куп пари, на посочената във второто писмо дата, отиваме на интервю в Американското посолство. Интервюто протича бързо, лежерно, добронамерено. Любезната, засмяна служителка ни пожелава успех и ни казва да очакваме визите по пощата.

След няколко дни получаваме пакета с паспортите си по DHL, подпечатани с американски визи.
Безбройните разговори с приятели, многократно заричане "ей-сега да ме пуснат, и тръгвам, без пукнат долар, океана ще преплувам ако трябва", ето, че дойде време да бъдат проверени. Америка беше сладостна мечта за всичките роднини и приятели - особено през тъмните 1990-та и следващите я години, когато българският преход вече очевидно не се случваше както се очаква, а каруцата очевидно не искаше да тръгне по пътя към Европа. На екрана се случваше Слави, в политиката Луканов, после Жан, после Симеон, Доган, Сергей... в бизнеса непрекъснато излизаха някакви момченца и девойки с необяснимо много пари и възможности, пък после се разбираше, че били от ДДС, от наркотици, и от други странични занимания. С годините обаче приятелите спряха да пускат апликации за Зелена карта, мисля, че бях последният, който упорито продължаваше.
Моят приятел Иван Бутовски често цитираше думите на Стоян Ватралски "Америка е бъдещето на света". Вярвам го искрено, въпреки сенките и проблемите. Тези думи са казани преди 100-на години, ако не бяха, бих ги казал сега. Америка е бъдещето на света. Когато се разходиш из Брукхевън колидж, общинския колеж на градчето Фармерс Бранч, и изпиташ удоволствието от уютната архитектура, очевидно щедрия бюджет и вида на черни, жълти, бели, студенти от цял свят, непознаващи предразсъдъцинте на родителите си по отношение на раса, религия... Когато огледаш посетителите на внушителната Методистка църква, която посещаваме, и установиш, че почти всички са бели... с изключение на... пастора, който е черен, си даваш сметка, че няма много места по света, където черен пастор да поучава бели. Че дори икономическата криза, в която е затънала Америка, идва не толкова от войни, или от неефективна икономика, колкото от раздадените над 40 милиона къщи на хора, които няма как да ги платят (виж материала за бенефитите). И че друга държава не би позволила, камо ли финансирала създаването на нещо толкова открито, разголващо, даващо толкова свобода на индивида, както компютъра и Интернет. Нали помните какво беше достъпното интерактивно съдържание преди Интернет? Телетекст и френската система Минител. Толкова! Четеш, каквото ти (из)дават, това бе идеята за обмен на информация. Така че, отворената пред нас врата да отидем и живеем в Америка, беше като възможност да преминем в друг свят.
След като получихме визите, веднага резервирахме билети за самолет, и 20-на дни по-късно заминахме.
Пътуването с малки деца през океана е ужасно.
Полицаите в Бостън ни държаха повече от час, след което ни пуснаха по живо по здраво. Оставихме им адреса си и телефон, за да ни изпратят зелените карти - федерален документ за самоличност, който впоследствие няма голяма употреба, защото поне в Тексас предпочитат тетсаска шофьорска книжка, но все пак те представя като легално пребиваващ.
Ето задачите, които си поставихме:

• банкова сметка
• училище за децата
• болнични застраховки
• помощи за храна
• документи за самоличност (Зелени карти)
• Social Security Numbers - нещо като ЕГН
•  вода, ток

През цялото време, разбира се, търсех работа. Английският ми звучеше ужасно по телефона, затова предпочитах да пиша и да изпращам резюмета по мейла.

Първата задача бе да запишем децата да учат. Първо отидохме в някакъв районен департамент по образование и там някакъв консултант ни препоръча да запишем сина си в специално училище за деца-емигранти, за да научел по-бързо английски. За съжаление го послушахме и Влади после каза, че по цял ден слушал само испански, защото всички деца били мексиканчета.
Иначе училището не беше лошо, децата получаваха безплатна храна, идваше автобус да ги взима и да ги вокарва почти до вкъщи. Установихме, че съществува нещо като занималня, която тук се нарича Boys and Girls Club. Записахме Влади там, и след училище направо го караха в клуба, там си учеше домашните, там играеше с други деца. Беше чудесно място. Когжато се преместихме в Далас, отново го записахме в Boys and Girls club и сме спокойни за него.
Болничните застраховки са важни като въздуха и слънцето. Ако се разболееш е нямаш застраховка, колкото и пари да имаш, няма да ти стигнат. Един пример: Ралица получи алергичен шок и търсейки аптека, попаднахме в болница. Само за да я прегледат и да й дадат едно хапче, поискаха 700 долара!
Децата получават безплатни застраховки, получихме и ние с Ралица, вероятно като безработни. Просто отидохме на интервю в някакъв здравен център и готово.
За помощите за храна съм разказал при бенефитите.
Документите за самоличност пристигнаха след около месец, почти по същото време, но не заедно със Social Security Numbers. Трябваше да подсетим държавата веднъж-два пъти, дори за мен трябваше пак да пуснем искане за Зелена карта.
За всяко нещо сме били активни, търсещи в Интернет, което ме подсеща, че едно от първите неща беше пускането на Интернет вкъщи. Този простичък акт, за който в България се изисква едно обаждане потелефона, тук е част от някаква сложна процедура. Два пъти сме си пускали Интернет, от двама различни доставчици, в два различни щата. И двата пъти стана много бавно, с много зор - по 3-4 неспазени уговорки от страна на доставчика, лъжи и хитрини с цената, неизпълнено обещание за възстановяване на парите за модема (не вярвайте на т. нар. mail-in rebate - купуваш нещо, после пишеш на някой си да ти върне парите). Навсичко отгоре, Интернетът е бавен и ужасно скъп, сякаш сме в държава от Третия свят. Все още се срещат реклами за Dial-Up и особено често за DSL свързаност, другата алтернатива е кабелният оператор. Няма LAN мрежи, благодарение на които България всъщност е на едно от челните места по скорост на свързаност, конкуренция, ниска цена за потребителя.
Свързването е съпроводено с проверка дали нямаш неплатени предишни сметки, или дори дали няма неплатена сметка там, където живееш, независимо, че е на друго име. В нашия случай имаше, и това допълнително забави свързването. Също толкова трудна е и процедурата за свързване с кабелна телевизия. Dish Network, които широко рекламират 120 канала за 25 долара, ми отказаха да ме свържат поради липса на кредитна история, а на следващия ден ми се обадиха и великодушно предложиха да ме свържат срещу 300 долара депозит.
300 долара платихме на електрокомпанията, за да открие сметка на наше име, и те ще ги държат неизвестно докога, без да плащат лихва. Това ми се струва безумно несправедливо и ще се боря с всички законни средства тази практика да се премахне. иначе сметките за ток не са високи, за тристаен апартамент плащаме между 50 и 110 долара, а през горещия сезон в Тексас целият апартамент се охлажда денонощно.
Банкова сметка се открива лесно. Бързо разбираш, че някои неща са различни тук. Наред с лесните и удобни разплащания - през Интернет, с чекове, по телефона дори, установяваш, че ако след думите "Налична сума" цифрата е в скоби, това означава отрицателен баланс. Отрицателният баланс означава глоба от 35 долара, които скоро стават 70 и не знам нататък. Научаваш също, че като се обадиш в банката и съобщиш, че ги напускаш, всички глоби се опрощават. До следващата глоба. Наскоро научих, че глобите били основен източник на приходи за една сериозна банка - мисля, че Bank of America или Chase. Значи глобяваш клиентите си затова, че не знаят колко пари имат. Хитро! Ако опиташ да си купиш пица с празна дебитна карта, глупавите български банки просто отказват да платят, обаче американските банки плащат сметката и после ти отрязват главата. Този източник на приходи е толкова важен за тях, че когато една банка ми предложи да не ме глобява, а да отказва плащания, открих сметка там, и след време все пак опитаха да ми платят една сметка и да ме глобят. и срещу това ще правим група във Фейсбук с Ралица, много несправедливо ни се струва.
За съжаление, евтини детски градини няма, така че до 5 годишнавъзраст си гледаш детето сам. Системата ги поема от 5, сякаш преди това са в корема на майка си. Това обрича Елица по цял ден да стои като затворник вкъщи, а майка й да записва само вечерно училище, или работа преди/след моюята работа. Адски тъпо. В България трябва да ценим макар и недостатъчните, но хубаъви и евтини детски градини.
Казах ли ви, че цялата делова информация ще се събере в немного място?
В България кризата е тежка и вече няколко човека, които преди имаха хубав бизнес, ме питат за подробности как да заминат за Америка. Надявам се и на тях, и на всеки заинтересован този блог да помогне.

Джаз-фестивал в Адисън и други занимания в почивните дни

Да си легнеш на тревата е просто действие, но аз, като си легнах на тревата пред сцената в Адисън, си дадох сметка, че мнооого рядко го правя. Първо, много е важно тревата да е чиста - да си сигурен, че някой човек или животно не се е изпикал където лягаш. Второ, да няма някакви опасности, скрити в тревата - опасно хапещи мравки, змии, комари. И трето, за да легнеш просто така, на тревата, трябва да си се доверил на това място. Да си се сприятелил с него. Аз съм дружелюбен човек и бързо заявих пред Адисън желанието си да бъдем приятели. Няма как да не харесаш такова градче. На 10-на мили от центъра на Далас, то е развлекателното средище на околността. Подредено и красиво, със 170 кръчми, в центъра на Адисън ходим вече втора събота, защото организират джаз-концерт на открито. Може да ме повишиха в началник на ИТ отдел, но забравиха да ми вдигнат заплатата, затова безплатният концерт веднага привлече вниманието ни. Какво видяхме: представете си голяма тревна площ в центъра на градчето, широка 15-на метра, дълга 100-на, от двете й страни тесни платна за по една кола. Понеже ми беше неудобно да снимам, ще се наложи да ви го разкажа: цялата тревна площ и околните тротоари са пълни с хора, дошли за концерта. Благи хора. На всякаква възраст, семейно и с приятели, добре организирани и оборудвани. Постлали си на тревата одеалца или са поставили сгъваеми столове, донесли си хладилни чанти с напитки, някои си опекли вкъщи ребърца, и тях си донесли, други шах, масички, свещи на тях... На сцената трио свири джаз, хората се кефят, настроението е не еуфорично, а... благо. Приятно изключение от стгрогите правила е че можеш да пиеш алкохол на открито. Някои са си донесли винце, други са на бира.
Няма простаци, крясъци, всичко е едно като в рая. Като в онази песен на Щурците - "Тук всеки има и талант, и възпитание на Гьоте и за всеки важи един античен израз "Готин". В моя с Ралица случай, имаше я и интелигентната и нежна ръка, която по някаква щастлива случайност ми бе позволено да милвам, да не говорим за тупкащата наоколо Елица - положителен отговор на безкрайните молби, с които досаждах години наред на Господ.
Скоро след като пристигнахме се озовах легнал на тревата, с очи към небето.
Бахме ходили преди това в МакКини  друго градче наоколо, откъдето купихме колата и трябваше да подпишем още някакви документи. След като свършихме работата в дилършипа, решихме да разгледаме градчето МакКини. Излязохме от магистралата, лесно се отдадохме на призива идващ от един парк с езеро и фонтани, с гъски и патици, масички за сядане, детски катерушки и първо седнахме там, докато децата се наиграят. Скоро дойдоха и други деца, една голяма компания се настани в съседната голама беседка, бегачи, колоездачи, друга компания си взе водно колело и прецапаха насам-натам езерото... на съседната маса един черен чичко се бе зачел в някаква книга, друг ловеше риба... Аз полека се освободих от напрегнатите мисли от работата - 70 компютъра, за които отговарям, непрекъснати обаждания да оправя нещо... бъбрехме си с Ралица и ни беше благо. Не знам за вас, аз искам от живота не кой-знае колко. Но в някои части от света, като там откъдето идвам, не можеш дори и малко да си поискаш. Не е прилично да искаш хубави тревни площи, чистота, порядък. Затова се налага или по цял ден да ходиш със затворени очи, или да избягаш в Америка - или в някоя друга уредена страна
После отидохме и до центъра на МакКини. Направено е с уважение към миналото, с много заведения и магазинчета. Кризата бе затворила доста магазини, на другите им личеше, че едва се държат. Заведенията изглеждаха по-добре, и като цяло градчето бе чудесно място за разходка недалеч от Далас. Този проблем много ме е мъчил в София - ако искаш да излезеш от града за кратък излет, няма къде да отидеш, освен на Витоша. Опитвали сме във всички други посоки - и на север, и на юг, и на изток и на запад, и сме намирали само западнали, мърляви градчета и села, като Перник, Ихтиман, Костенец, Банкя... където няма една свястна улица, да се разходиш, да е уредено и красиво. Някаква Копривщица, или Велинград, но на 10 км. от София.
Около Далас има десетки такива места и ми се струва, че афинитетът ми към приятелски и семейни излети със скара, игри и излежаване на тревата ще бъде напълно задоволен.
Вечерта се полюшвахме на голямата си кола по пътя към къщи, децата заспаха на задължителните детски столчета, а ние с Ралица намерихме някаква станция с много благи черни ритми. Бяхме изпили само по бира, но на нас не ни трябва пиене, за да се опием. Трябва ни малко трева - не за пушене, а да си легнем на нея. И ако може, децата да не врещят много. В Адисън се събрахме голяма българска група в заведението Астория, най-голямото и най-хубаво в центъра на Адисън, пак държано от българка. Българите са чудесни хора. Винаги съм се учудвал, как може да са толкова свестни като приятели, партньори, клиенти и доставчици, и толкова безнадеждно ужасни като народ.
Нямам обяснение. Някои неща ще останат неразбрани. Пък и не е толкова важно. Имам си компютрите, интересите, жената и децата, приятелите, мислите и неща като този блог. И съм много доволен, че се преселихме. Тревата в Далас е мека, поддържана, гъста и зелена. Нямам нищо против някой ден да легна в нея, да остана вечно загледан в това небе.
Днес ми беше рожденият ден. Българите - повечето непознати, се бяха приготвили, щом дойдох и тромпетистът от джаз-дуета, свирещ за гостите на Астория, дойде и засвири "Хепи бъртдей". Децата ме налазиха, от заведението ме почерпиха с торта. Сутринта говорих дълго-дълго със сестра ми в Канада и с майка ми в България. Бих предпочел да сме заедно - в Канада или в Америка, но така било писано - да се обичаме силно и да сме на хиляди километри.
В Адисън джаз-концертите са до края на този месец, а от от следващия започват някакви салса-самба прояви. Живот и здраве, сигурно ще изкараме още съботи там. а на картата има още толкова градчета... не е далеч и океанът, и Мексико, и Ню Мексико, и други чудни места.

Малко за Америка

Знам, че трябва да го напиша, докато съм отскоро тук, защото силата на впечатленията е като шока, който изпитва новороденото. Дори на Марс да отидете, след първите писма другите ще са по-отегчени, ежедневни. Толкова пъти съм говорил с хора, били в Америка, а от "До Чикаго и назад" и "Едноетажна Америка" не съм чул интересен разказ. Мнозина са разочаровани. Не се сещат какво да споменат - та всички добре знаем и за небостъргачите, и за Големия каньон, главите ни са пълни с толкова клишета за Америка. Според мен проблемът им идва от това, че са очаквали всичко да бъде като небостъргачите и Каньона - фантастично! Америка обаче не е като Германия или Швейцария, където всичко е съвършено чисто и подредено. Извън блестящите центрове, всъщност е доста скромно, на места вехто. Някъде по-начесто, другаде по-рядко, ще видите олющени фасади, мизерни станции на метрото - особено в Ню Йорк този контраст бил най-силен."Е затова ли дойдох, та ние мизерия си имаме и у нас", казва си неочарованият емигрант.
Ето моята класация на най-смешните неща в Америка:

Както си вървиш... и тротоарът свършва.

• тротоарът изведнъж... свършва. Поради някакъв пропуск в закона, изглежда собствениците на сгради са длъжни да построят тротоар пред обекта си, и го правят много съвестно - гладки, извиващи се покрай крайпътните дървета тротоари, от двете страни грижливо обработена тревичка, идеално отсечена при срещата с бетона. Но ако следващият парцел е празен, или пък собственикът е построил тротоара по-навътре, изведнъж пътеката свършва и майката с количка или дядото с бастуна в най-добрия случай трябва да прегазят няколко метра трева, докато стъпят на следващата отсечка. Или просто ходите по тревата и се чудите и се маете, как е възможно това в страната на Аполо и Гугъл.
• къщите са картонени. Това сте го виждали - скеле от греди, от двете страни някакви дървесни плоскости и по средата вата. После, защо ми отвя вятърът къщата. Приятели-архитекти споменаха, че се е създала негласна мафия - картонените къщи са по-кекави, затова се нуждаете от застраховка. Милиони застраховки. Цените на цимента, тухлите, варта били изкуствено завишени, за да нямат строителите интерес да строят здраво. Къщите иначе са прекрасни - удобно разположение, всяка спалня е с баня, кухнята у почти винаги отворена към трапезарията/хола. Трапезария, преден двор, заден двор... Пък и на повечето места няма тайфуни и торнадо. Но все пак, бих си построил къщата от тухли, или поне бих направил подземно убежище в случай на торнадо.
• задните дворове дори на скъпите къщи са обградени с безумно прости и грозни дървени огради. Най-обикновени, от небоядисани дъски, някаква традиция, която не може да се обясни нито с цена, нито с нищо друго, освен с причинителката на толкова други огради - глупостта.
• поне в Тексас, огромни празни пространства между сградите. Обяснението е просто - този щат е населен в автомобилната ера, затова всяко заведение, офис, административна сграда е осигурило паркоместа за нормалния поток посетители. В почивните дни това означава огромни празни пространства и някъде в далечината - следващото заведение, или офис-център. За европееца, свикнал да върви пеша, това създава усещане за празнота и пустота. Когато се движиш с кола, тези разстояния и мащаби са точно по мярка. Другата причина е, че парцелите са големи и евтини.
• на улицата често ще видите небрежно, дори смешно облечени американци. По летищата срещнах хора по чехли. Обикновените американци са ненатрапчиво, прилично облечени. Мъжете често носят яки, планински обувки, дори през лятото в Тексас. Или маратонки - дори нагоре да са облекли костюм. Жените никога не видях да се носят като в България - ниски талии, натрапващи бельо, или къси поли. Последните модели лъскави якенца на Долче и Габана, сребърните обущенца за по 150 лв., които са толкова важни за нашенските младежи, тук биха изглеждали неуместно, освен може би в сутеньорските среди. Масачузетс и в Тексас, два толкова различни щата, жените и мъжете бяха готини, облечени с вкус, но и - неодобрявана от мен дума - "прилично". Комбинацията маратонки-джинси-т-шърт тук все така е повсеместна, вероятно защото е практична, не-скъпа и винаги стои добре. Тази златна нишка на мярка и умереност в облеклото и поведението - включително в пънкарчето, което работи при нас, и си боядисва косата половината руса, другата черна, или пък новата колежка-тинейджърка, която само се фръцка, но и те спазват задължителните правила за добро поведение, пълната липса на агресия, това са характерните черти за всеки американец, когото срещнах досега.
  Добавка де години по-късно: когато тръгвах към Ню Йорк, изгубих само секунда да мисля какво да обуя: пропътувах цяла Америка по... джапанки. Наистина се оказа удобно!

Хората очакват - и с право, да видят тук нещата перфектни като iPhone.Но извън конструирането на смартфони, американците май не са големи педанти. Интересува ги решаването на проблема, виждат голямото и не се притесняват от някой детайл. Четох някъде, че стените на кацналите на луната Аполо са били от талашит, като стените на американските къщи, само че по-тънък. Във фирмата, където работя, са изградили невероятно сложна система за приемане на поръчки - отпечатване на снимки във всякакви размери, върху всякакви хартии, с какви ли не ефекти и опции, и всичко това е автоматизирано, така че се обработват по 2-3000 поръчки НА ДЕН (да, това вероятно е повече от дневния обем не само в България, но и целия Балканския полуостров). Има 10-на сървъра и 70-на компютъра, но когато завали дъжд често слагаме кофи по пода, защото таванът капе и никой не се притеснява да го поправи. Е, по-късно разбрах, че сградата е пред събаряне и наистина няма смисъл да се инвестира в нея.

Какво ме изненада в Америка

• Социалната държава. Скоро след като пристигнахме, до нас започнаха да стигат сигнали за някакви помощи. Поинтересувахме се и разбрахме, че има доста щедри програми за всякакъв вид помощи, включително за неамерикански граждани, като нас. Тук изброявам тези, които ние получаваме, при положение, че нямаме културата да търсим държавни помощи, не сме американски граждани и освен това аз работя, имаме кола, но дори притежаването на къща или частен бизнес не е пречка:
• купони за храна (прословутите FoodStamps) - в Масачузетс получавахме по 700 долара на месец - на практика без ограничение каква храна ще се купува, стига да не е готова, топла храна, приготвена в магазина. В Тексас, вероятно защото имах работа, ги намалиха на 270, после при първото повишаване на заплатата ми, на 60.
• WIC - купони  за храна за малки деца и майка им. Тук изрично е посочено колко литра и какво мляко (в упътването с американска прямота е указано "най-евтиното в магазина"), хляб, зърнени храни, натурални 100% сокове, на обща стойност около 200 долара на месец
• CHIP - безплатни здравни застраховки за децата
• в училището униформата и храната са безплатни за по-бедни деца, като нашите
• освен това местните получават и помощи за гориво, за отопление, за джобни пари, за наем, за детска градина и кой знае още за какво, но ние като не-американски граждани още нямаме достъп до тях, пък и се надявам да не ни се налага да ги ползваме, предпочитам да си изкарваме парите сами, както досега
• Банковата система е невероятно тромава. Първите преводи от една сметка в друга пристигаха за седмица или повече, сега вече на следващия ден. Чековете, с които получавам заплата, сбърках да ги внеса в банката и ми бяха задържани 10 дни (!?!) по силата на някакво разпореждане на Федералния резерв - както ми бе обяснено. Е, след като казах, че напускам банката, разпореждането на Фед бе пренебрегнато и парите ми са налични още същия ден. Друга "особеност" на банковата система са страхотните глоби, с които то обсипват, ако излезеш на червено - в моя случай, опиташ да си купиш сандвич, а в картата ти нямало вече пари. 35 долара глоба, понеже няма пари, за да си ги вземат, слагат ти нова глоба. Стават 70. Понеже пак няма пари, за да си платиш глобата, стават 120. И така, докато не си платиш, или - пак в моя случай, не ги засипеш с извинения, обяснения и оправдания и ти ги опрощават. А извинението е следното: след като извършиш плащане, в интернет-банкирането ти виждаш, че парите са изтеглени. Имал си 500 примерно, платил си 20, остават 480. На следващия ден обаче (това после го разбирам) тези пари все още са в сметката ти, защото продавачът още не си ги е изтеглил. Понеже си извършил и други плащания, тези 20 се губят между тях. Някои търговци си теглят парите веднъж седмично или по-рядко. Пред мен обаче стои надписът "amount available" (разполагаема сума)... едиколко си. Отивам в магазина да си взема сандвич и ако през това време един или няколко търговци си изтеглят парите, се оказва, че от "разполагаемата" сума нищо не е останало. Защо тогава я наричат така? За да те глобят, когато сбъркаш. Пак глоби, обяснения, извинения, накрая споменаваш, че ще напуснеш, и пак изтриват глобите. Звучи смешно, но повечето американци си държат резервни пари на някаква предполагаема от тях сума, за да посрещнат такива ситуации.
• 300 долара депозит за ток, 100 за да ни инсталират Интернет. Понеже нямаме кредитна история.
• Хитри, измамни реклами.
• "Интернет за 20 долара" ако си абонат на кабелната ни ТВ, и само за първите три месеца. 
• 20 долара за едногодишен абонамент за TIMES. с автоматично продължаване на договора за още година, на цена 720 долара. Оказа се, че колкото и да сме подготвени от хитреците на Женския пазар в София, тукашните понякога ги задминават.

• Най-неочакваното бе, че в тази необятна страна, в която никой не познаваме, като острови на спасението срещнахме хора, които ни спасиха. Много пъти. На челно място сред тях бяха българите. Познати и непознати. Без да ме гони носталгия, България все още е като кошмар за мен, и преди съм срещал възхитителни хора от България, но все пак свалям шапка пред Вили, Марти, Маги, Дамян, Дениз... българите, които срещнахме тук. Чудесно е, че освен тях познаваме Шери, Едит, Дан, Майки... списъкът с местните все още е по-кратък, но ние ще имаме грижата и удоволствието да го удължим, защото виждам, че тукашните, особено в Тексас, са прями хора, печени, карат направо, стават и за работа и за веселба.
• Американците не казват лошото. Мнозина българи тълкуват това като притворство и коварство. Тук предпочитат положителния поглед, наричат трудностите "предизвикателства", едно "О!" изразява всичко между "Как не те е срам" и "Що за глупак би извършил това". Съответно трябва внимателно да следиш за детайла - няколко пъти вече със закъснение разбирам, че току-що са ми направили забележка, но удебелената ми кожа не я е усетила. Това, че на светофара не ти бибипкат, ако се забавиш, не значи, че всички с радост следят как си чоплиш ушите. Това развива една вътрешна самокритичност - като няма кой да те побутва отстрани, налага се сам да се следиш. Нещо като по-строг самоконтрол. Да, скъпи приятели от България, тази самокритичност към себе си и толерантност към другите, която толкова ни липсваше в София, тук е норма. Тук на практика всички са така възпитани и добронамерени, както бяха Маги, Павката, Жюстин, Тони Белев в България. Пълна липса на мрънкане. Не бих прекалил, ако кажа, че това ми създава душевен комфорт и лекува рани от българското битие. При все, че там бях заобиколен от 24-каратови хора, все пак общата меланхолия, безверие, странно съчетани с агресивност и простотия, стигаше до нас и ни въздействаше.

Глас от Далас

"Каквото и да мислите, където и да ходите, има само едно място, където да дойдете: Далас, Далас, Далас"! Така ни написа Шери още през пролетта на 2009-та и предреши въпроса къде ще се заселим. След това обаче Шери изчезна и ние решихме, че е несериозна и се върнахме към първоначалния си избор: Бостън.
Бостън е прекрасен град. Щастлив съм, че можах да го видя - едновременно старинен и супермодерен. Сгради от времето на първите заселници и магистрали, които минават под града. Отгоре небостъргачи, от които ти спира дъхът. Прекрасен парк в центъра, безброй красиви сгради, богат културен живот и най-важното: пешеходен град. На български няма дума като 'Lovely' - аз поне си я превеждам като нещо, което можеш да обичаш. Е такъв град е Бостън - можеш да го обикнеш, богат и интересен. За съжаление, не намерих работа там. Нямахме и много време за търсене, та когато Шери се обади отново и каза да тръгвам към Далас, беше, хм, животоспасяващо.
Всъщност писмото не беше много обещаващо - "Елате тук, да пробваме, но не обещавам нищо. Поне ще се видим". Искаше да назначи поне един от нас във фирмата на майка си. Тъкмо имаше промоция на билети от Бостън до Далас и обратно, купих билети заминах. Разстоянието е близо 3000 км, през зимата има бури в небето, пътуването е неприятно. Но пък пътуваш от Бостън до Далас. Места, за които само си... абе не си и мечтал, че ще ги видиш.
На летището ме чакаше Шери, почти каквато беше, когато ни гостува в София, като couchsurfer, преди 4-5 години. Замина и мислех, че никога повече няма да се видим. Ето я, цялата засмяна, руса и закръглена, грабва куфара ми и го хвърля в колата. Ех, защо не ми е английският като хората, да й кажа колко много се радвам, че я виждам, колко съм развълнуван от това пътуване, от този космически град, с огромни булеварди и светещи в далечината небостъргачи. Хем говоря английски от години, и то добре, и пак ми се струва, че муча и мънкам. Това да не можеш да се изразиш е едно от нещата, които най-много ми тежат тук. Добре, че хората са търпеливи и са свикнали на чужденци. Ъпдейт: не всички обаче. На този тренинг, който минавам сега, са само бели и много симпатични хора, но усетят ли, че не знам езика, просто губят интерес да разговаряме. Както казва Шери, "Американците смятат, че целият свят трябва да знае английски. Няма да си губят времето с някой, който не знае и не разбира.". Това е и най-най-най-важният съвет към всеки, който смята да се пресели в Щатите: чети, говори, учи английски!
Три дни стоя затворен в апартамента на Шери, навън вали необичаен за Далас природен феномен: сняг, аз не смея да мръдна, защото очаквам да ме извикат шефовете на фирмата за разговор.
Вече реших, че няма да се случи, приготвих се за връщане в Лин, с някакви неясни идеи, или май без идея за бъдещето.
Но тези три дни бяха отключващи и съживяващи за моя английски. След като години си чел, но не говорил, имаш безброй думи, които обаче не ти идват навреме, а често и не знаеш как да произнасяш. След разговорите с Шери и нейният приятел Дан, езикът ми започна да се развързва.
И най-сетне, като по филмите, в последния момент Шери с тежък, сериозен глас ми казва, че трябва да отида на среща с майка й.
Шери наскоро се е скарала с майка си и е напуснала фирмата. Нейният глас тук не се приема насериозно и по нейните думи тя не е сигурна дали препоръката й няма да ми направи лоша услуга. Но даде всичко от себе си и майка й ме прие. Усмихната жена, добродушна, без грам притворство. Казва си, че времената са трудни, че още не знаят дали да назначат човек за тази позиция или да си остане празна. Пита ме, съгласен ли съм да поработя три месеца, без гаранция, че ще ме назначат. "Дали съм готов да заложа на себе си? Готов съм, разбира се!".

Алберт

Мислех, че се казва Джони, защото така се казва пицарията му. Влязохме, за да зарадваме децата с пица и той без да пита ни направи един куп неща свръх поръчката. Накрая отказа да вземе пари. Така се запознахме с Алберт.
Следващата събота бяхме на гости в къщата му. Хубава триетажна къща, в която живееше със семейството си и това на сестра му. Нелегален емигрант от Албания. Тази есен е последното му дело, очаква да го екстрадират. Няма никаква идея какво ще прави в Албания, а другаде с албанския паспорт не може да отиде.
Алберт е един добър човек. Видя в нас себе си и се втурна да ни помага. Ние, в желанието си да му се отблагодарим, започнахме да ходим там през ден-два, за да правим оборот - заведението вървеше слабо. Той отказваше да взима пари. Ние го насилвахме. Той ме лъжеше, че ги е изтеглил от картата и след дни разбирах, че не е изтеглил и стотинка.
Този добър, усмихнат млад човек, бивш щангист от Албания, дали ще мога да го видя и прегърна някога? Живеем на няколко хиляди километра разстояние и кой знае, ще имам ли път към Бостън, за да го видя. и дано Америка се окаже добра към него, да спечели това дело.

Сергей

Приятел от България, който спечели Зелена карта 5 години преди мен. Вдъхновяваше ме и не ми даваше да изгубя надежда през годините, докато чаках и се молех да спечеля. В трудните месеци на 2009-та-2010-та ми търсеше квартира в Ню Йорк и търсеше решение на проблема с първата ми работа. Когато пристигнахме в Лин се качи на колата си и измина няколкостотин километра, за да се видим. С негова помощ си купихме дюшеци, избрахме мобилен оператор, открихме си банкова сметка. Още в България ми беше пратил сим-карта с американски номер и пари в нея, за да я давам в CV-то си за работа и да имам някакъв телефон, като пристигна. Списъкът с услуги, които ни направи, е толкова дълъг... Зае ни сериозни суми, когато свършихме парите. Не ми се изрежда, не съм сигурен, че и на него би му харесало. Накратко, каквото потрябва, казваше "да" и го правеше. Деца, става дума за Сергей Миланов от легендарния сайт Comexgroup.com - едно от места за надеждна компютърна информация през 2000-2005-та. Той не само разбира от компютри, но е и страшен приятел и голям човек. Прави такива сървъри и супербързи работни станции, такъв мераклия е, че се чудя, как му остава сърце да мисли и за несретници като мен и семейството ми. Дори когато вече се устройваме, започнах работа, стъпваме си на  краката, той продължава да ме подхранва със знания, които ми помагат в работата.
През тези месеци много-много мисля за даването. Години наред бях в позиция повече аз да давам - работа, заплата, услуги, компютри, услуги... Имах добре работещ бизнес, за мен работеха 27 човека. Хората предимно искаха от мен, рядко аз бях в нужда и още по-рядко съм се молел на някого.
Сега нямам нищо. Само дългове. Съвсем отскоро имаме вилици и лъжици, чинии. От два дни имаме маса, преди ядяхме на една малка масичка за кафе, която купихме за 10 долара - на нея се събира само един човек, и то натясно. За всяко нещо трябва някой да ми помогне. Не мога да отида до летището, нямам интернет вкъщи, нямам това, нямам онова...
Даването определено е по-лесно от взимането. Даването ти добавя положителна емоция. Взимането е гадно. Шери казва "Вие с непрекъснатите си извинения и оправдания, убихте радостта от даването! Трябваше да ни оставите удоволствието да бъдем полезни".
От 6 месеца само получавам. Сега ще ви разкажа за Алберт.

Benefits

На български се превежда като "придобивки". Ние не очаквахме никакви такива екстри от Америка. Но скоро се оказа, че има най-разнообразни програми за помощи от всякакъв характер за хора в нужда. Купони за храна. Купони за храна за малки деца и майка им. Безплатна храна за учениците. Безплатна библиотека с безплатен Интернет и безплатна занималня за малки деца в нея. Безплатни детски здравни застраховки. Помощи за отопление. Помощи за гориво. Парични помощи. Безплатни или достъпни детски градини за деца на нуждаещи се. Ние не бяхме свикнали да получаваме такива неща, и както казах, не очаквахме да ги има. Те облекчиха живота ни в първите месеци и ни дадоха шанс да преживеем трудното начало.
Непрекъснато ровехме в Интернет и търсехме как стават нещата. Това ни помогна да се устроим по-бързо и всички приятели и съветници ни се радваха и ни хвалеха колко бързо се оправяме. Най-първите ни задачи бяха да запишем Влади на училище - стана почти веднага, и да търсим детски градини за малките - не стана. После дойдоха foodstamps (купоните за храна), които в щата Масачузетс са много щедри, после WIC-купоните (мляко и полезни храни за малки деца и майки). За друго не остана време, защото само след два месеца се преместихме и трябваше да започваме отначало.
През цялото време търсехме работа, но така и не успяхме да намерим. Парите свършваха много бързо - 1050 за наем, за храна отиваха доста, примерно 20-30 на ден. Сметките за отопление и ток са като в България и по-ниски, но след внушителния наем дори да бяха без пари, пак си в затруднение, ако само теглиш и нищо не влиза в сметката ти.
Администрацията в Америка е трудна за описване с една дума или идея. Тя е мудна и е бърза. Тя губи документи и се налага да ходиш и да звъниш по няколко пъти, тя оправя нещата с едно телефонно обаждане и не се налага да ходиш лично. Зелената ми карта се беше изгубила. След месец чакане пуснахме пак заявка и тогава излезе. Обаче ти ги пращат по пощата, без да се разкарваш. Детските застраховки, които са безплатни и се плащат от щата, станаха с едно отиване на интервю. За фудстамповете трябваше да ходим три пъти до съседния град, като особено последния път беше направо драматично - снежна буря, едва си проправяхме път през преспите, трите деца с нас... и то заради небрежността на една служителка, която не ни се обади по телефона, както бяхме заявили, че предпочитаме да ни интервюират. Дори ни изпрати назидателно писмо, че не сме били на телефона,когато ни звъняла. Много се обидихме и написахме жалба, ходихме два пъти, оплаквахме се, и нещата се оправиха. Тя лично ни издаде картата, и я напълни с 600 или 700 долара, с които можеш да си купиш каквато искаш храна от магазина, стига да не е предварително приготвена. След месец и нещо стискане, дори в България се бяхме въздържали бая време, пазарувахме сякаш Рокфелер ни е дал кредитната си карта. Напълнихме две колички с храна, после едва ги пренесохме през града до вкъщи.
Тук е мястото да кажа добри думи за КОЛИЧКАТА. Бебешката количка на Елица и до ден днешен ни е основното превозно средство. Още в самолета качихме с нея малко количество допълнителен багаж, намушкан в джобовете й. В Лин с нея ходехме да перем, да пазаруваме, навсякъде беше с нас. Никога не бих предположил, че това дребно решение на Ралица - да вземем бебешката количка, ще се окаже толкова решаващо.

Градът на греха

“Lynn, Lynn,
The city of sin.
You don’t go out
The way you came in.

You ask them water

they give you gin"

Първата вечер постлахме на земята всичките си дрехи и спахме скупчени, треперещи от студ. На сутринта дойде Виктор, хазяинът, загрижен, че вероятно не сме се сетили как се пуска парното. Пусна го и се очовечихме малко.
Още като пристигнахме, излязох до близкия малък магазин, за да се запозная с обстановката. Беше ужасно. Мръсна, скъпа китайска бакалия. Нищо интересно - почти никакви сокове, почти никакви плодове. Купих някакви зелени банани, които така и не узряха - оказаха се някакъв сорт, дето ставал само за готвене.
От двата месеца, прекарани в Лин, съм запомнил предимно едно: ВЯТЪР.Още на следващия ден тръгнахме да проучваме района. За да отдам заслуженото на първия ни съветник и помощник в Америка, не мога да не кажа "Благодаря ти, Нокиа!". Ако сте имали път през Лин в края на януари 2010-та, щеше да е доста вероятно да видите един нетипично облечен човек, често единствения пешеходец, който се бори с вятъра и снега, неизменно с... телефон в ръка. Не знам какво щях да правя без GPS-а на моята стара, отрудена Нокиа N95. Толкова десетки пъти ни е спасявала, като сме намирали всяка административна единица, детска градина, училище, медицински център... Дори дистанционно съм насочвал по телефона Ралица накъде да тръгне, след като ми каже някакъв ориентир, по който да открия къде е и да я насоча към мястото, което се мъчи да открие. Седмици студ и силен, непрестанен вятър. Намирахме едно по едно тези важни места - библиотеката, училището, в което записахме Влади, Boys and Girls Club - нещо като занималня, където децата прекарват остатъка от деня след училище, документите ни за самоличност... разпръснати във всички посоки, ужасно отдалечени, когато се придвижваш пеша.

Доживяхме!

От много години исках да замина. Копнеехме в затворената среда на социализма, през тъмните години на прехода, не спирах да го желая и тогава, когато всичките ми приятели се отказаха - омръзна им да опитват в лотарията за Зелена карта, някои се устроиха прилично, други просто загубиха надежда.
Признавам, че и аз на моменти губех надежда. Тази лотария все не идваше, беше някак химерна. Добре, че спечели приятел, 5 години слушах разказите му и се надявах, без голяма вяра.
Слава Богу, падна се и на мен. 2009-та беше ужасно трудна година. Кризата мачкаше хора и бизнеси пред очите ми. Както се бяхме понаредили с приятелите ми, оттук-оттам започнаха да се чуват протяжните сигнали на затрудненията, неуспехите, паниката. Ние кретахме с бизнеса и само надеждата за Америка ни крепеше. Първият тур мина, голямото ни дете получи заветното разрешение от първия татко, дори бебето беше в списъка - специално чакахме да се роди, за да пуснем и за нея документи.
За интервюто в посолството на САЩ се подготвихме в последните 2 седмици - тогава извадихме и преведохме почти всички документи. Добре, че положението в държавната администрация се беше коренно променило от познатата туткавщина преди. Документите за съдимост, образование, копия на свидетелства за раждане се вадеха бързо и евтино.
Готвехме се за интервюто, без да ни е ясно откъде ще намерим пари да заминем. Последният ни бизнес-проект се превърна във фиаско, едва завършихме, с минимален приход, не печалба.
Интервюто мина като сън, толкова чакано. Беше в навечерието на Коледа. Излязохме отвън и ми идваше да се въргалям по снега от радост.
Всички ми говореха как не е моментът да се ходи в Америка. Приятели едва сдържаха да покажат съжалението си, само заради нестихващия ми ентусиазъм, да не ме обидят, не казваха на глас, но го виждах в очите им - не вярваха на тази мечта, не споделяха оптимизма ми.
Минаха празниците, надежда от никъде. Най-реалистичен беше план... не Б, ами изобщо това план ли е: да замина с 500 долара и да рискувам. Като се закрепя, да извикам жената и децата.
Приятелят от Ню Йорк спомена да отида при него, но 10 пъти подчерта да не очаквам нищо - нито работа, нито нищо, защото времената са трудни. Ми добре, идвам и не очаквам нищо, пък дано стане чудо.
Чудо стана. Най-добрата приятелка на жена ми, живееща и работеща в Англия, без да сме питали, сама ни предложи 5000 паунда, за да заминем. Това момиче, на вид фино и красиво, е силно и взима решения като мъж. Ще съм й благодарен, докато дишам. Освен, че изобщо стана възможно да заминем, решихме, че в Ню Йорк няма никакъв смисъл да ходим, не е за деца, и се върнахме към първоначалния си избор: Бостън. изглеждаше чудесно, европейско, и да, много скъпо, но значи има пари там.
Пак приятели ни насочиха към бюро, което намери евтини билети. Всички приятели се втурнаха да помагат. Боже, толкова беше трогателно - един взе лаптоп да го продава и ни даде авансово пари. Друг даде пари назаем. Трети даде пари в последния ден, защото четвърти, ама много добър приятел, се изложи и не ми върна заем, дори не се обади. Всеки с нещо ни подкрепяше. Съвети, информация, проста проява на загриженост. Сестра ми от Канада просто се задъхваше от вълнение, че най-после и на мен ще ми се усмихне късметът, да живея нормално, от нормална работа. Тя за 5 години, като детски учител, повечето време на половин работен ден, си купи хубава къща в Отава, и двете деца са в университети, живеят прилично и спокойно, далеч-далеч по-прилично и по-спокойно отколкото в двустайния панел до Банишора.
Помагаше майка ми, въпреки че оставаше сама, на 75 години, не спомена нито веднъж, че иска да остана, а със сетни сили и средства и тя допринесе за заминаването. Помагаха родителите на жена ми, чиито две деца също се оказват в чужбина.
Взехме билетите за възможно най-скоро - по-нататъшно оставане в България беше просто опасно - нямахме какво да ядем, всичко се проваляше под краката ни.
Последните два месеца преди заминаването упорито търсех работа и квартира през Интернет. Надцених мрежата и то много. Едно несериозно предложение за работа и едно-две несериозни предложения за квартира. Заминахме от София без идея къде ще отидем от летището в Бостън.
Пътуването планирахме така, че да останем три дни в Лондон, за да видим групата там, и да разгледам Лондон, за който жена ми Ралица толкова възторжено ми говори.
На летището в София се оказа, че от агенцията ли, от авиокомпанията ли някой ни излъгал и се оказахме с 3-4 не килограма, а куфара в повече. Платихме 300 лв. за свръх багаж и се махнахме. Преживях мечтания миг, когато се отлепяме от земята и отлитаме. Чаках го десетки години. Бях райски щастлив.
2-3 месеца преди да заминем избягах от работа - нали съм шефът все пак, и заедно със сина ми Ангел отидохме до летището. Беше толкова далечно и нереално - гледахме самолетите през оградата и му говорех, че някой ден и ние ще заминем, и сам не си вярвах.
Ралица до мен трепереше от страх, фобията й от самолети се допълваше от невероятните притеснения, които могат да предизвикат сред родители и околни три деца, затворени за часове в самолет.
В последния момент се бе оказало, че в Лондон няма да ни вземат с кола от летището, а от центъра на града, докъдето трябваше да пристигнем с метро. С 9 куфара, детска количка и три деца - на 1, 4 и 11 години.
На летището беше прилично - все пак е последна/първа спирка на метрото, с помощта на сестрата на Ралица и мъжа й успяхме да пренесем багажа на няколко паса и да се качим. С наближаването на спирката за слизане обаче се притеснявах все по-здраво и не успявах да си представя ясно, как двамата с Пешо ще пренесем 9-те куфара и трите деца и количката за секундите, за които влакът спира. При това беше час пик и влаковете бяха препълнени, прииждаха и още хора.
Ангел заспа, Елица бебето и тя спеше, Влади едва гледаше, а и ние с Ралица не бяхме по-бодри. Мобилизирахме се, направихме план за верига, и когато влакът спря...
На следващия кадър съм отвън, с куфар в ръка. За миг се е образувала верига и непознати мъже и жени пъргаво премятат куфарите ни и ги подреждат отвън. Включват се и пътници от качващите се. На следващия кадър влакът тръгва, ние сме строени с багажите си и с невярващи очи гледаме как пътниците от отдалечаващия се влак приятелски ни махат с ръце.
За три дъждовни дни не можеш да видиш много от Лондон, но е достатъчно, за да се влюбиш. Жив, динамичен, шарен, с хора отвсякъде, които си живеят заедно и неразбираемо за нас, дето се оказва, че сме толкова изолирани и отдалечени, че нямаме нито един черен приятел, нито жълт, средата ни е само от бели, всъщност сме едно доста затворено и монокултурно общество.
Запомнил съм един миг в един магазин, привечер, вече няма много клиенти и касиерите си говорят. Руса и бяла англичанка и тъмен субект от пакистански произход, с фес на главата и брада на атентатор. Говорят си весело и се смеят, в един момент тя леко се обляга на рамото му - жест нито фамилиарен, нито със сексуален подтекст, а приятелски, колегиален. Смятам се за модерен човек, но се оказва, че в главата си нося доста забрани и ограничения. Бабите весело подвикват на внучките си, като отидат в Америка или в Канада или в Западна Европа "И да не доведеш някой черен, ей!". Дори сега не съм наясно, как бих се чувствал, ако нещо такова се случи в семейството, но повечето черни, латиноси, жълти, с които се запознах напоследък, се оказаха много готини хора и се чувствам много по-отворен.
Вечерта преди заминаването се обажда приятелка на моя приятелка. Моята приятелка е в Канада, но намерила приятелка в Бостън, и тя успяла да ни намери квартира!

Започвам този дневник в Рочестър, щата Ню Йорк. 6 месеца сме вече в Америка.и от 12-я етаж на хотел Радисън виждам един прелестен град, чист и подреден. На светло Рочестър обаче изглежда ужасно. Кризата е съсипала целия бизнес в града - всички магазини в центъра са затворени. По тротоара се мотаят бедняци и ровят в кофите за боклук. Полицаите са през 50 метра.
От Далас кацнах на огромното летище О Харе в Чикаго, часове се разхождах между хора и образи, за които съм мечтал от години. После изкарах една нощ на летището в Атланта, поседях на летището във Вашингтон и прелетях над Пентагона.
Като тинейджър пътувах непрекъснато. Нашите се разведоха и вечно се местехме - смених 10 училища, докато завърша гимназия. Когато се задържхме на едно място или в едно училище повече от година си казвах "Доста се задържах тук, сигурно скоро ще заминаваме занякъде". И наистина, скоро се случваше нещо, и се премествахме. Отидохме в Алжир, върнахме се, пак отидохме, пак се върнахме, там учих в един куп училища, защото с научаването на езика се качвах и в по-горни класове. Така и не знам кое е по-хубаво - да живееш уседнало, или да пътуваш много. Мисля, че много пътуващите не са щастливи. Май уседналите са по-добре, освен в случаите, когато не могат да се преместят поради мизерия. Ако живееш добре, спокоен и щастлив, не ти се налага много да пътуваш. Нямаш нужда да се качиш на Хималаите, достатъчно е да седнеш на пейката пред къщи. Но от време на време трябва да си проветриш главата. Да изпиташ безгрижието на туриста. Да оставиш отговорностите на летището, те няма да избягат, ще си ги вземеш, като се върнеш. Разбира се, удоволствието от пътуването се разваля, ако бягаш. Но това е друга тема.
Пристигаме в Бостън, летището е на самия бряг, насипано в морето. Полетът с деца е изтощителен за нас, за тях, за всички пътници, за стюардесите. Децата не могат дори да се разхождат между пътеките. Трябва през цялото време да седят. Елица реве до влудяване, часове наред, както само тя може. Наистина сме без сили, когато пристигаме. Иначе презокеанските лайнери са хубаво нещо - поне при Върджин има екран за всеки пътник, с филми, игри, информация. Подаряват ти плик с приятни и нужни дреболии - слушалки, четка за зъби, химикалка, дори чорапи в червения цвят на компанията.
Едно черно момче ни откарва и хвърля на адреса, Ралица трепери цялата и ме увещава да не го пускаме, ами ако не е тук мястото, какво ще правим по нощите?
Слава Богу това е мястото. Триетажна къща в градчето Лин, да 10-на км. от Бостън.