Benefits

На български се превежда като "придобивки". Ние не очаквахме никакви такива екстри от Америка. Но скоро се оказа, че има най-разнообразни програми за помощи от всякакъв характер за хора в нужда. Купони за храна. Купони за храна за малки деца и майка им. Безплатна храна за учениците. Безплатна библиотека с безплатен Интернет и безплатна занималня за малки деца в нея. Безплатни детски здравни застраховки. Помощи за отопление. Помощи за гориво. Парични помощи. Безплатни или достъпни детски градини за деца на нуждаещи се. Ние не бяхме свикнали да получаваме такива неща, и както казах, не очаквахме да ги има. Те облекчиха живота ни в първите месеци и ни дадоха шанс да преживеем трудното начало.
Непрекъснато ровехме в Интернет и търсехме как стават нещата. Това ни помогна да се устроим по-бързо и всички приятели и съветници ни се радваха и ни хвалеха колко бързо се оправяме. Най-първите ни задачи бяха да запишем Влади на училище - стана почти веднага, и да търсим детски градини за малките - не стана. После дойдоха foodstamps (купоните за храна), които в щата Масачузетс са много щедри, после WIC-купоните (мляко и полезни храни за малки деца и майки). За друго не остана време, защото само след два месеца се преместихме и трябваше да започваме отначало.
През цялото време търсехме работа, но така и не успяхме да намерим. Парите свършваха много бързо - 1050 за наем, за храна отиваха доста, примерно 20-30 на ден. Сметките за отопление и ток са като в България и по-ниски, но след внушителния наем дори да бяха без пари, пак си в затруднение, ако само теглиш и нищо не влиза в сметката ти.
Администрацията в Америка е трудна за описване с една дума или идея. Тя е мудна и е бърза. Тя губи документи и се налага да ходиш и да звъниш по няколко пъти, тя оправя нещата с едно телефонно обаждане и не се налага да ходиш лично. Зелената ми карта се беше изгубила. След месец чакане пуснахме пак заявка и тогава излезе. Обаче ти ги пращат по пощата, без да се разкарваш. Детските застраховки, които са безплатни и се плащат от щата, станаха с едно отиване на интервю. За фудстамповете трябваше да ходим три пъти до съседния град, като особено последния път беше направо драматично - снежна буря, едва си проправяхме път през преспите, трите деца с нас... и то заради небрежността на една служителка, която не ни се обади по телефона, както бяхме заявили, че предпочитаме да ни интервюират. Дори ни изпрати назидателно писмо, че не сме били на телефона,когато ни звъняла. Много се обидихме и написахме жалба, ходихме два пъти, оплаквахме се, и нещата се оправиха. Тя лично ни издаде картата, и я напълни с 600 или 700 долара, с които можеш да си купиш каквато искаш храна от магазина, стига да не е предварително приготвена. След месец и нещо стискане, дори в България се бяхме въздържали бая време, пазарувахме сякаш Рокфелер ни е дал кредитната си карта. Напълнихме две колички с храна, после едва ги пренесохме през града до вкъщи.
Тук е мястото да кажа добри думи за КОЛИЧКАТА. Бебешката количка на Елица и до ден днешен ни е основното превозно средство. Още в самолета качихме с нея малко количество допълнителен багаж, намушкан в джобовете й. В Лин с нея ходехме да перем, да пазаруваме, навсякъде беше с нас. Никога не бих предположил, че това дребно решение на Ралица - да вземем бебешката количка, ще се окаже толкова решаващо.