Джаз-фестивал в Адисън и други занимания в почивните дни

Да си легнеш на тревата е просто действие, но аз, като си легнах на тревата пред сцената в Адисън, си дадох сметка, че мнооого рядко го правя. Първо, много е важно тревата да е чиста - да си сигурен, че някой човек или животно не се е изпикал където лягаш. Второ, да няма някакви опасности, скрити в тревата - опасно хапещи мравки, змии, комари. И трето, за да легнеш просто така, на тревата, трябва да си се доверил на това място. Да си се сприятелил с него. Аз съм дружелюбен човек и бързо заявих пред Адисън желанието си да бъдем приятели. Няма как да не харесаш такова градче. На 10-на мили от центъра на Далас, то е развлекателното средище на околността. Подредено и красиво, със 170 кръчми, в центъра на Адисън ходим вече втора събота, защото организират джаз-концерт на открито. Може да ме повишиха в началник на ИТ отдел, но забравиха да ми вдигнат заплатата, затова безплатният концерт веднага привлече вниманието ни. Какво видяхме: представете си голяма тревна площ в центъра на градчето, широка 15-на метра, дълга 100-на, от двете й страни тесни платна за по една кола. Понеже ми беше неудобно да снимам, ще се наложи да ви го разкажа: цялата тревна площ и околните тротоари са пълни с хора, дошли за концерта. Благи хора. На всякаква възраст, семейно и с приятели, добре организирани и оборудвани. Постлали си на тревата одеалца или са поставили сгъваеми столове, донесли си хладилни чанти с напитки, някои си опекли вкъщи ребърца, и тях си донесли, други шах, масички, свещи на тях... На сцената трио свири джаз, хората се кефят, настроението е не еуфорично, а... благо. Приятно изключение от стгрогите правила е че можеш да пиеш алкохол на открито. Някои са си донесли винце, други са на бира.
Няма простаци, крясъци, всичко е едно като в рая. Като в онази песен на Щурците - "Тук всеки има и талант, и възпитание на Гьоте и за всеки важи един античен израз "Готин". В моя с Ралица случай, имаше я и интелигентната и нежна ръка, която по някаква щастлива случайност ми бе позволено да милвам, да не говорим за тупкащата наоколо Елица - положителен отговор на безкрайните молби, с които досаждах години наред на Господ.
Скоро след като пристигнахме се озовах легнал на тревата, с очи към небето.
Бахме ходили преди това в МакКини  друго градче наоколо, откъдето купихме колата и трябваше да подпишем още някакви документи. След като свършихме работата в дилършипа, решихме да разгледаме градчето МакКини. Излязохме от магистралата, лесно се отдадохме на призива идващ от един парк с езеро и фонтани, с гъски и патици, масички за сядане, детски катерушки и първо седнахме там, докато децата се наиграят. Скоро дойдоха и други деца, една голяма компания се настани в съседната голама беседка, бегачи, колоездачи, друга компания си взе водно колело и прецапаха насам-натам езерото... на съседната маса един черен чичко се бе зачел в някаква книга, друг ловеше риба... Аз полека се освободих от напрегнатите мисли от работата - 70 компютъра, за които отговарям, непрекъснати обаждания да оправя нещо... бъбрехме си с Ралица и ни беше благо. Не знам за вас, аз искам от живота не кой-знае колко. Но в някои части от света, като там откъдето идвам, не можеш дори и малко да си поискаш. Не е прилично да искаш хубави тревни площи, чистота, порядък. Затова се налага или по цял ден да ходиш със затворени очи, или да избягаш в Америка - или в някоя друга уредена страна
После отидохме и до центъра на МакКини. Направено е с уважение към миналото, с много заведения и магазинчета. Кризата бе затворила доста магазини, на другите им личеше, че едва се държат. Заведенията изглеждаха по-добре, и като цяло градчето бе чудесно място за разходка недалеч от Далас. Този проблем много ме е мъчил в София - ако искаш да излезеш от града за кратък излет, няма къде да отидеш, освен на Витоша. Опитвали сме във всички други посоки - и на север, и на юг, и на изток и на запад, и сме намирали само западнали, мърляви градчета и села, като Перник, Ихтиман, Костенец, Банкя... където няма една свястна улица, да се разходиш, да е уредено и красиво. Някаква Копривщица, или Велинград, но на 10 км. от София.
Около Далас има десетки такива места и ми се струва, че афинитетът ми към приятелски и семейни излети със скара, игри и излежаване на тревата ще бъде напълно задоволен.
Вечерта се полюшвахме на голямата си кола по пътя към къщи, децата заспаха на задължителните детски столчета, а ние с Ралица намерихме някаква станция с много благи черни ритми. Бяхме изпили само по бира, но на нас не ни трябва пиене, за да се опием. Трябва ни малко трева - не за пушене, а да си легнем на нея. И ако може, децата да не врещят много. В Адисън се събрахме голяма българска група в заведението Астория, най-голямото и най-хубаво в центъра на Адисън, пак държано от българка. Българите са чудесни хора. Винаги съм се учудвал, как може да са толкова свестни като приятели, партньори, клиенти и доставчици, и толкова безнадеждно ужасни като народ.
Нямам обяснение. Някои неща ще останат неразбрани. Пък и не е толкова важно. Имам си компютрите, интересите, жената и децата, приятелите, мислите и неща като този блог. И съм много доволен, че се преселихме. Тревата в Далас е мека, поддържана, гъста и зелена. Нямам нищо против някой ден да легна в нея, да остана вечно загледан в това небе.
Днес ми беше рожденият ден. Българите - повечето непознати, се бяха приготвили, щом дойдох и тромпетистът от джаз-дуета, свирещ за гостите на Астория, дойде и засвири "Хепи бъртдей". Децата ме налазиха, от заведението ме почерпиха с торта. Сутринта говорих дълго-дълго със сестра ми в Канада и с майка ми в България. Бих предпочел да сме заедно - в Канада или в Америка, но така било писано - да се обичаме силно и да сме на хиляди километри.
В Адисън джаз-концертите са до края на този месец, а от от следващия започват някакви салса-самба прояви. Живот и здраве, сигурно ще изкараме още съботи там. а на картата има още толкова градчета... не е далеч и океанът, и Мексико, и Ню Мексико, и други чудни места.

Малко за Америка

Знам, че трябва да го напиша, докато съм отскоро тук, защото силата на впечатленията е като шока, който изпитва новороденото. Дори на Марс да отидете, след първите писма другите ще са по-отегчени, ежедневни. Толкова пъти съм говорил с хора, били в Америка, а от "До Чикаго и назад" и "Едноетажна Америка" не съм чул интересен разказ. Мнозина са разочаровани. Не се сещат какво да споменат - та всички добре знаем и за небостъргачите, и за Големия каньон, главите ни са пълни с толкова клишета за Америка. Според мен проблемът им идва от това, че са очаквали всичко да бъде като небостъргачите и Каньона - фантастично! Америка обаче не е като Германия или Швейцария, където всичко е съвършено чисто и подредено. Извън блестящите центрове, всъщност е доста скромно, на места вехто. Някъде по-начесто, другаде по-рядко, ще видите олющени фасади, мизерни станции на метрото - особено в Ню Йорк този контраст бил най-силен."Е затова ли дойдох, та ние мизерия си имаме и у нас", казва си неочарованият емигрант.
Ето моята класация на най-смешните неща в Америка:

Както си вървиш... и тротоарът свършва.

• тротоарът изведнъж... свършва. Поради някакъв пропуск в закона, изглежда собствениците на сгради са длъжни да построят тротоар пред обекта си, и го правят много съвестно - гладки, извиващи се покрай крайпътните дървета тротоари, от двете страни грижливо обработена тревичка, идеално отсечена при срещата с бетона. Но ако следващият парцел е празен, или пък собственикът е построил тротоара по-навътре, изведнъж пътеката свършва и майката с количка или дядото с бастуна в най-добрия случай трябва да прегазят няколко метра трева, докато стъпят на следващата отсечка. Или просто ходите по тревата и се чудите и се маете, как е възможно това в страната на Аполо и Гугъл.
• къщите са картонени. Това сте го виждали - скеле от греди, от двете страни някакви дървесни плоскости и по средата вата. После, защо ми отвя вятърът къщата. Приятели-архитекти споменаха, че се е създала негласна мафия - картонените къщи са по-кекави, затова се нуждаете от застраховка. Милиони застраховки. Цените на цимента, тухлите, варта били изкуствено завишени, за да нямат строителите интерес да строят здраво. Къщите иначе са прекрасни - удобно разположение, всяка спалня е с баня, кухнята у почти винаги отворена към трапезарията/хола. Трапезария, преден двор, заден двор... Пък и на повечето места няма тайфуни и торнадо. Но все пак, бих си построил къщата от тухли, или поне бих направил подземно убежище в случай на торнадо.
• задните дворове дори на скъпите къщи са обградени с безумно прости и грозни дървени огради. Най-обикновени, от небоядисани дъски, някаква традиция, която не може да се обясни нито с цена, нито с нищо друго, освен с причинителката на толкова други огради - глупостта.
• поне в Тексас, огромни празни пространства между сградите. Обяснението е просто - този щат е населен в автомобилната ера, затова всяко заведение, офис, административна сграда е осигурило паркоместа за нормалния поток посетители. В почивните дни това означава огромни празни пространства и някъде в далечината - следващото заведение, или офис-център. За европееца, свикнал да върви пеша, това създава усещане за празнота и пустота. Когато се движиш с кола, тези разстояния и мащаби са точно по мярка. Другата причина е, че парцелите са големи и евтини.
• на улицата често ще видите небрежно, дори смешно облечени американци. По летищата срещнах хора по чехли. Обикновените американци са ненатрапчиво, прилично облечени. Мъжете често носят яки, планински обувки, дори през лятото в Тексас. Или маратонки - дори нагоре да са облекли костюм. Жените никога не видях да се носят като в България - ниски талии, натрапващи бельо, или къси поли. Последните модели лъскави якенца на Долче и Габана, сребърните обущенца за по 150 лв., които са толкова важни за нашенските младежи, тук биха изглеждали неуместно, освен може би в сутеньорските среди. Масачузетс и в Тексас, два толкова различни щата, жените и мъжете бяха готини, облечени с вкус, но и - неодобрявана от мен дума - "прилично". Комбинацията маратонки-джинси-т-шърт тук все така е повсеместна, вероятно защото е практична, не-скъпа и винаги стои добре. Тази златна нишка на мярка и умереност в облеклото и поведението - включително в пънкарчето, което работи при нас, и си боядисва косата половината руса, другата черна, или пък новата колежка-тинейджърка, която само се фръцка, но и те спазват задължителните правила за добро поведение, пълната липса на агресия, това са характерните черти за всеки американец, когото срещнах досега.
  Добавка де години по-късно: когато тръгвах към Ню Йорк, изгубих само секунда да мисля какво да обуя: пропътувах цяла Америка по... джапанки. Наистина се оказа удобно!

Хората очакват - и с право, да видят тук нещата перфектни като iPhone.Но извън конструирането на смартфони, американците май не са големи педанти. Интересува ги решаването на проблема, виждат голямото и не се притесняват от някой детайл. Четох някъде, че стените на кацналите на луната Аполо са били от талашит, като стените на американските къщи, само че по-тънък. Във фирмата, където работя, са изградили невероятно сложна система за приемане на поръчки - отпечатване на снимки във всякакви размери, върху всякакви хартии, с какви ли не ефекти и опции, и всичко това е автоматизирано, така че се обработват по 2-3000 поръчки НА ДЕН (да, това вероятно е повече от дневния обем не само в България, но и целия Балканския полуостров). Има 10-на сървъра и 70-на компютъра, но когато завали дъжд често слагаме кофи по пода, защото таванът капе и никой не се притеснява да го поправи. Е, по-късно разбрах, че сградата е пред събаряне и наистина няма смисъл да се инвестира в нея.

Какво ме изненада в Америка

• Социалната държава. Скоро след като пристигнахме, до нас започнаха да стигат сигнали за някакви помощи. Поинтересувахме се и разбрахме, че има доста щедри програми за всякакъв вид помощи, включително за неамерикански граждани, като нас. Тук изброявам тези, които ние получаваме, при положение, че нямаме културата да търсим държавни помощи, не сме американски граждани и освен това аз работя, имаме кола, но дори притежаването на къща или частен бизнес не е пречка:
• купони за храна (прословутите FoodStamps) - в Масачузетс получавахме по 700 долара на месец - на практика без ограничение каква храна ще се купува, стига да не е готова, топла храна, приготвена в магазина. В Тексас, вероятно защото имах работа, ги намалиха на 270, после при първото повишаване на заплатата ми, на 60.
• WIC - купони  за храна за малки деца и майка им. Тук изрично е посочено колко литра и какво мляко (в упътването с американска прямота е указано "най-евтиното в магазина"), хляб, зърнени храни, натурални 100% сокове, на обща стойност около 200 долара на месец
• CHIP - безплатни здравни застраховки за децата
• в училището униформата и храната са безплатни за по-бедни деца, като нашите
• освен това местните получават и помощи за гориво, за отопление, за джобни пари, за наем, за детска градина и кой знае още за какво, но ние като не-американски граждани още нямаме достъп до тях, пък и се надявам да не ни се налага да ги ползваме, предпочитам да си изкарваме парите сами, както досега
• Банковата система е невероятно тромава. Първите преводи от една сметка в друга пристигаха за седмица или повече, сега вече на следващия ден. Чековете, с които получавам заплата, сбърках да ги внеса в банката и ми бяха задържани 10 дни (!?!) по силата на някакво разпореждане на Федералния резерв - както ми бе обяснено. Е, след като казах, че напускам банката, разпореждането на Фед бе пренебрегнато и парите ми са налични още същия ден. Друга "особеност" на банковата система са страхотните глоби, с които то обсипват, ако излезеш на червено - в моя случай, опиташ да си купиш сандвич, а в картата ти нямало вече пари. 35 долара глоба, понеже няма пари, за да си ги вземат, слагат ти нова глоба. Стават 70. Понеже пак няма пари, за да си платиш глобата, стават 120. И така, докато не си платиш, или - пак в моя случай, не ги засипеш с извинения, обяснения и оправдания и ти ги опрощават. А извинението е следното: след като извършиш плащане, в интернет-банкирането ти виждаш, че парите са изтеглени. Имал си 500 примерно, платил си 20, остават 480. На следващия ден обаче (това после го разбирам) тези пари все още са в сметката ти, защото продавачът още не си ги е изтеглил. Понеже си извършил и други плащания, тези 20 се губят между тях. Някои търговци си теглят парите веднъж седмично или по-рядко. Пред мен обаче стои надписът "amount available" (разполагаема сума)... едиколко си. Отивам в магазина да си взема сандвич и ако през това време един или няколко търговци си изтеглят парите, се оказва, че от "разполагаемата" сума нищо не е останало. Защо тогава я наричат така? За да те глобят, когато сбъркаш. Пак глоби, обяснения, извинения, накрая споменаваш, че ще напуснеш, и пак изтриват глобите. Звучи смешно, но повечето американци си държат резервни пари на някаква предполагаема от тях сума, за да посрещнат такива ситуации.
• 300 долара депозит за ток, 100 за да ни инсталират Интернет. Понеже нямаме кредитна история.
• Хитри, измамни реклами.
• "Интернет за 20 долара" ако си абонат на кабелната ни ТВ, и само за първите три месеца. 
• 20 долара за едногодишен абонамент за TIMES. с автоматично продължаване на договора за още година, на цена 720 долара. Оказа се, че колкото и да сме подготвени от хитреците на Женския пазар в София, тукашните понякога ги задминават.

• Най-неочакваното бе, че в тази необятна страна, в която никой не познаваме, като острови на спасението срещнахме хора, които ни спасиха. Много пъти. На челно място сред тях бяха българите. Познати и непознати. Без да ме гони носталгия, България все още е като кошмар за мен, и преди съм срещал възхитителни хора от България, но все пак свалям шапка пред Вили, Марти, Маги, Дамян, Дениз... българите, които срещнахме тук. Чудесно е, че освен тях познаваме Шери, Едит, Дан, Майки... списъкът с местните все още е по-кратък, но ние ще имаме грижата и удоволствието да го удължим, защото виждам, че тукашните, особено в Тексас, са прями хора, печени, карат направо, стават и за работа и за веселба.
• Американците не казват лошото. Мнозина българи тълкуват това като притворство и коварство. Тук предпочитат положителния поглед, наричат трудностите "предизвикателства", едно "О!" изразява всичко между "Как не те е срам" и "Що за глупак би извършил това". Съответно трябва внимателно да следиш за детайла - няколко пъти вече със закъснение разбирам, че току-що са ми направили забележка, но удебелената ми кожа не я е усетила. Това, че на светофара не ти бибипкат, ако се забавиш, не значи, че всички с радост следят как си чоплиш ушите. Това развива една вътрешна самокритичност - като няма кой да те побутва отстрани, налага се сам да се следиш. Нещо като по-строг самоконтрол. Да, скъпи приятели от България, тази самокритичност към себе си и толерантност към другите, която толкова ни липсваше в София, тук е норма. Тук на практика всички са така възпитани и добронамерени, както бяха Маги, Павката, Жюстин, Тони Белев в България. Пълна липса на мрънкане. Не бих прекалил, ако кажа, че това ми създава душевен комфорт и лекува рани от българското битие. При все, че там бях заобиколен от 24-каратови хора, все пак общата меланхолия, безверие, странно съчетани с агресивност и простотия, стигаше до нас и ни въздействаше.