Не се отказват лесно. Дори май изобщо не се отказват. Когато решат, че нещо трябва да се направи, че си струва, няма пречка, която да не преодолеят. Ето например, интеграцията на черните и другите малцинства. Колосална задача. Скъпа. Спорни резултати. Но когато разумът казва, че ТРЯБВА да стане, усилията не се пестят. И мисля, че ще стане, дори вече е станало в много-много случаи.
Да ви говоря ли за отиване на Луната, или осъществяването на проекта Интернет? Друга нация не би имала куража да направи такова нещо, като Интернет. Помня френската алтернатива - минител. Това бе максимумът, който дори една демократична страна, като Франция, бе в състояние да произведе. По телефонната жица получаваш търговска и пожлена информация. Но не можеш да публикуваш. Също като Телетекст. Помните ли Телетекст?
Но англосаксите са луди. Те ще го направят такова, каквото е днес - опасно, разголващо, непредвидимо и неуправляемо.
Сравнявам с българите. Те са колебливо, страхливо, наплашено племе. Тръгнат нанякъде и се върнат. Тръгнат по друг път и пак се върнат. Всъщност стоят на едно място, или много бавно напредват. Помните ли първите свободни избори? Пуснати от клетката, българите пак избраха... клетката. Гласуваха за БСП. Две години по-късно, след Лукановата зима, гласуваха за СДС, но с малко - 31 срещу 30% за БСП. И първото демократично правителство падна само след година. Още две години малоумие (Любен Беров, поддържан от БСП и ДПС) и пак връщане в комунизма - Жан Виденов. Видяха, че там, където са се върнали, няма живот, и най-сетне гласуваха за СДС както трябва. След 4 години управление на Иван Костов, вместо да го преизберат, те пак тръгнаха по крив път: Симеон. След това, тотално объркани, пак се върнаха: Станишев. Объркването продължава: бодигардът на Тодор Живков, член на Европейската Народна партия.
Добре, че англосаксите не са се захванали да правят комунизъм, щяха да го направят.
Да видим, какъв ще е следващият им проект.
Sunday, December 25, 2011
Monday, November 28, 2011
Бърза помощ
Стана й лошо на Ралица и решихме да се консултираме с доктор по телефона. Набрах 911, обсъдихме въпроса. Още докато говорехме, се чуха линейки и на вратата се потропа. Влязоха мъже в униформи, с разни куфари с апаратура. Дойдоха също пожарникар(и), полицай, холът се изпълни, но продължаваха да идват нови и нови загрижени мъже в униформи. Общо 8 човека!
Освен кръвно налагяне и електрокардиограма, премериха й кръвна захар и не знам какво още. Разпитаха я подробно. Искаха да я вземат с линейка, но любезно отклонихме поканата, защото не знаехме колко ще ни струва. 8-те мъже си тръгнаха и ни оставиха ококорени. Ралица, слава Богу, се оправи, но още продължаваме да проумяваме тази случка. Мамка му, може да е скъпо, но наистина се почувствахме защитени.
Освен кръвно налагяне и електрокардиограма, премериха й кръвна захар и не знам какво още. Разпитаха я подробно. Искаха да я вземат с линейка, но любезно отклонихме поканата, защото не знаехме колко ще ни струва. 8-те мъже си тръгнаха и ни оставиха ококорени. Ралица, слава Богу, се оправи, но още продължаваме да проумяваме тази случка. Мамка му, може да е скъпо, но наистина се почувствахме защитени.
Wednesday, June 29, 2011
Как се поддържа ред в Америка
Не знам.
Упорито търся скрити камери навсякъде, очаквам при всяко дребно нарушение да се появи от засада строг полицай, но не. Няколко пъти вече сме в ситуация, когато някой в униформа приближава към нас, когато сме в нарушение, и тъкмо започнем да се оправдаваме, той/тя ни се усмихва и предлага помощ. Но повечето пъти нищо не става, превишението на скоростта на пътя, или паркирането на мястото за инвалиди отминава незабелязано и несанкционирано. Е, това за мястото за инвалиди си го измислих, не съм го правил никога, но внимателно следя кога най-сетне някой ще паркира на винаги празното място за инвалиди на нашия паркинг. Колкото и да е препълнен, то си стои свободно, както и десетината други места за инвалиди, разпръснати пред всяка сграда в комплекса.
Предполагам, че се действа на принципа "страх лозе пази", но... страх от какво? Нали и в България има санкции, глоби, присъди... защо тогава цари хаос навсякъде? Вече година сме тук, имаме три деца, и сигурно сме предизвикали поне няколко ситуации, в които нещо да сме сгрешили, но никой не ни е викнал, не ни се е скарал, не ни е заплашвал... Вярно, англо-саксите са по-сдържани. Те казват нещата много меко, докато ние сме по-нервни и избухливи. Ако шефът в Америка ти каже "опитай да го направиш така", в България би го казал "следващия път ще ти разгоня фамилията". И въпреки това, не разбирам, как се спазва редът в Америка.
Виждам, че на пътя полицаи дебнат, спират и санкционират шофьори, като у нас, макар и много по-рядко. Но никъде другаде не виждам контрол над нещата, а въпреки това цари ред и чудесна организация. Хиляди хора се събират на концерт или детски празник в парка, но няма бутане, просташки крясъци, пиянски или наркомански изпълнения. Наскоро местният баскетболен тим спечели купата на НБЛ и в центъра е имало тържества. Не мислете за потрошени витрини, обърнати кошчета за боклук, изографисани автобуси. Имало е тържество. Един от харесваните от мен колумнисти в местния вестник дори възкликна по този повод: "Няма ли някой да направи нещо незаконно, да строшим нещо, да се сбием..."
Вярно, щатът е Тексас.Тексанците са по-ксонсервативни и сдържани. Може би трябва да променя заглавието на блога на "Преселници в Тексас". В Лос Анжелис или Ню Орлиънс нравите са по-горещи. Но от видяното в други щати, където съм бил, мисля, че с малки разлики навсякъде е така.
Предполагам, че един от инструментите са парите. За всеки ден закъснение на наема се плащат 50-на долара глоба. На третия ден получаваш известие за прекратяване на договора и освобождаване на имота. В банката те глобяват с 35 долара за всяко непокрито плащане. Неправилно паркиране на летището - 60 долара глоба. И обратно - ако си плащаш редовно сметките, банката непременно ще ти предложи кредит. За бизнес или за къща, или просто за харчене.
Но по-интересно и трудно за описване е другото, тихо и неформално оценяване, на което сме подложени всекидневно. Ако вършиш глупости, ако не спазваш правилата може никой да не дойде да ти го каже. Но всеки ще си сложи по една точица в базата данни, и от това в крайна сметка ще се окаже, че зависи някаква част от твоето битие. Не е същото, ако се държиш прилично и постъпваш правилно - каквото и да значи това. Тогава непременно ще се изредят да те хвалят.
Мнозина българи се объркват в този непознат език на взаимното оценяване. Чудят се, защо нямат приятели, защо местните ги отблъскват и изолират. Без да съм сигурен, че познавам този безшумен код, смятам, че той съдържа няколко прости и лесни за спазване правила.
И тъкмо поради тази причина аз винаги съм се чувствал американец, и не съм се чувствал българин. Мисля, че доста българи са американци по душа, каквото и да си мислят. Те споделят основните ценности на Америка - да работиш здраво, да имаш идеи и да се бориш за реализацията им, но имат куража и наивността да ги предлагат за реализиране в България.
Наблюдавайки как хора от различни раси, култури, дошли от всички краища на света, с лекота се интегрират в американския начин на живот, спазват правилата, и въпреки това остават себе си, стигам до извода, че американската ценностна система е отворена и някакси естествена. Тя изисква от нас да правим неща, които без друго считаме за правилни, и ни ограничава в действия, които и без това не бихме правили. Разбира се, пълните затвори говорят, че има милиони, за които спазването на правилата е непосилна задача. Има и несправедливост, и ситуации, в които не разбираш защо се случва нещо. Това са част от темите, по които и аз, и безброй други ще продължим да дебатираме.
Упорито търся скрити камери навсякъде, очаквам при всяко дребно нарушение да се появи от засада строг полицай, но не. Няколко пъти вече сме в ситуация, когато някой в униформа приближава към нас, когато сме в нарушение, и тъкмо започнем да се оправдаваме, той/тя ни се усмихва и предлага помощ. Но повечето пъти нищо не става, превишението на скоростта на пътя, или паркирането на мястото за инвалиди отминава незабелязано и несанкционирано. Е, това за мястото за инвалиди си го измислих, не съм го правил никога, но внимателно следя кога най-сетне някой ще паркира на винаги празното място за инвалиди на нашия паркинг. Колкото и да е препълнен, то си стои свободно, както и десетината други места за инвалиди, разпръснати пред всяка сграда в комплекса.
Предполагам, че се действа на принципа "страх лозе пази", но... страх от какво? Нали и в България има санкции, глоби, присъди... защо тогава цари хаос навсякъде? Вече година сме тук, имаме три деца, и сигурно сме предизвикали поне няколко ситуации, в които нещо да сме сгрешили, но никой не ни е викнал, не ни се е скарал, не ни е заплашвал... Вярно, англо-саксите са по-сдържани. Те казват нещата много меко, докато ние сме по-нервни и избухливи. Ако шефът в Америка ти каже "опитай да го направиш така", в България би го казал "следващия път ще ти разгоня фамилията". И въпреки това, не разбирам, как се спазва редът в Америка.
Виждам, че на пътя полицаи дебнат, спират и санкционират шофьори, като у нас, макар и много по-рядко. Но никъде другаде не виждам контрол над нещата, а въпреки това цари ред и чудесна организация. Хиляди хора се събират на концерт или детски празник в парка, но няма бутане, просташки крясъци, пиянски или наркомански изпълнения. Наскоро местният баскетболен тим спечели купата на НБЛ и в центъра е имало тържества. Не мислете за потрошени витрини, обърнати кошчета за боклук, изографисани автобуси. Имало е тържество. Един от харесваните от мен колумнисти в местния вестник дори възкликна по този повод: "Няма ли някой да направи нещо незаконно, да строшим нещо, да се сбием..."
Вярно, щатът е Тексас.Тексанците са по-ксонсервативни и сдържани. Може би трябва да променя заглавието на блога на "Преселници в Тексас". В Лос Анжелис или Ню Орлиънс нравите са по-горещи. Но от видяното в други щати, където съм бил, мисля, че с малки разлики навсякъде е така.
Предполагам, че един от инструментите са парите. За всеки ден закъснение на наема се плащат 50-на долара глоба. На третия ден получаваш известие за прекратяване на договора и освобождаване на имота. В банката те глобяват с 35 долара за всяко непокрито плащане. Неправилно паркиране на летището - 60 долара глоба. И обратно - ако си плащаш редовно сметките, банката непременно ще ти предложи кредит. За бизнес или за къща, или просто за харчене.
Но по-интересно и трудно за описване е другото, тихо и неформално оценяване, на което сме подложени всекидневно. Ако вършиш глупости, ако не спазваш правилата може никой да не дойде да ти го каже. Но всеки ще си сложи по една точица в базата данни, и от това в крайна сметка ще се окаже, че зависи някаква част от твоето битие. Не е същото, ако се държиш прилично и постъпваш правилно - каквото и да значи това. Тогава непременно ще се изредят да те хвалят.
Мнозина българи се объркват в този непознат език на взаимното оценяване. Чудят се, защо нямат приятели, защо местните ги отблъскват и изолират. Без да съм сигурен, че познавам този безшумен код, смятам, че той съдържа няколко прости и лесни за спазване правила.
- бъди чистоплътен
- бъди сдържан. Не викай по никакъв повод - нито на децата, нито на жената, нито на колегата или продавача в магазина.
- бъди позитивен. Не се оплаквай и не досаждай с проблемите си, освен ако наистина човекът, с когото ги споделяш, може да помогне и имаш конкретно искане към него или институцията, която представлява. Иначе няма да те слушат и ще се чувстваш самотен и неразбран. Но забелязваш ли, че и на теб никой не ти се оплаква?
- няма значение колко можеш.
- за да успееш, трябва да създаваш приятели и да участваш в мрежи от приятели, роднини, земляци. Единаците не са на почит в България. Затова и нямаме издигнали се таланти, като Стив Джобс или който и да е друг гений. Ние сме колективисти. И повярвайте ми, няма никакво значение колко можеш.
- И ето основното правило: търси как да надхитриш системата, не как да я подобриш. Това остави на глупаците.
И тъкмо поради тази причина аз винаги съм се чувствал американец, и не съм се чувствал българин. Мисля, че доста българи са американци по душа, каквото и да си мислят. Те споделят основните ценности на Америка - да работиш здраво, да имаш идеи и да се бориш за реализацията им, но имат куража и наивността да ги предлагат за реализиране в България.
Наблюдавайки как хора от различни раси, култури, дошли от всички краища на света, с лекота се интегрират в американския начин на живот, спазват правилата, и въпреки това остават себе си, стигам до извода, че американската ценностна система е отворена и някакси естествена. Тя изисква от нас да правим неща, които без друго считаме за правилни, и ни ограничава в действия, които и без това не бихме правили. Разбира се, пълните затвори говорят, че има милиони, за които спазването на правилата е непосилна задача. Има и несправедливост, и ситуации, в които не разбираш защо се случва нещо. Това са част от темите, по които и аз, и безброй други ще продължим да дебатираме.
Monday, May 30, 2011
Memorial Day
Тази година денят за почитане на военните, загинали в бой, се падна в понеделник, така че се оказахме с три дни почивка. От работата направиха каквото можаха, за да развалят почивката и ме викнаха в офиса и в неделя, и в понеделник, но все пак беше добре - голямо гледане на филми до късно и спане до обяд падна! :)
В събота вечерта отидохме на концерт на Рик Спрингфилд в историческия парк на Фармерс Бранч. Интересни са подробностите около организацията на събитието. Понеже съм организирал много-много събития: от концерти и предизборни срещи на СДС до изложение на пластични хирурзи и БАИТ Експо, та през цялото време сравнявах. Това съизмерване с отправната точка от България ти изкривява погледа. Не можеш да се просто впишеш в събитието, а непрекъснато се чудиш на огромните разлики с това, което си виждал и правил.
Паркира се на няколко близки паркинга, откъдето те взимат автобуси и те закарват до мястото. Така се избягва задръстването, олелията, а само разходът и организацията на този елемент от събитието вече надвишават всички бюджети, с които съм боравил. И така, ние паркирахме на паркинга на училището, където учи Ангел, защото ни е познато. 4-5 училищни автобуса чакаха там празни и веднага щом се качихме нашият тръгна, без други пътници.
Шофьорката весело ни поздрави, както всички тук правят, и подкара детското автобусче. Седалчиците по-малки, едва се събрах, коланчета на всяка седалка, и нашият Ангелчо, веднага влязъл в ролята на домакин, ни се скара да си сложим коланите.
Събитието представляваше редица от шатри отстрани на главната алея на парка, в които се продаваха разни храни, напитки и сувенири, и концерт на голямата поляна встрани. Щом слязохме от автобуса, един човек, който си тръгваше, ни подари купони за 5 долара, човек от охраната ни даде чифт запушалки за уши, че му били артисали, останалите просто ни поздравяваха и махаха с ръце.
Полицаи на колела, на сегуей, пеша, може би 20-на, се грижеха... то нямаше за какво да се грижат, просто бяха там. Всичко бе по тексански спокойно и уредено.
Преди Рик, както му е редът, на сцената се изтъпани кметът, сити мениджърът и цялата управа, дори бившият кмет. Казаха по някой лаф, получиха аплодисменти и се изнесоха.
Всички зрители на концерта седяха на сгъваеми столове, които си бяха донесли - тук те са много популярни, хората си ги взимат на пикници и такива събития.
Нашите приятели Марти и Серджо измъкнаха отнякъде същите сгъваеми столове, наместихме се и заслушахме този Рик Спрингфийлд, който не свиреше никак лошо. Събитието, макар и на открито, беше за непушачи и без употреба на алкохол.
Докато Рик си свиреше, децата играеха по поляната и като се умориха и одрямаха, към края на концерта, тръгнахме.
По моя преценка няколкостотин човека бяха ангажирани с организацията. От тези, дето непрестанно подменяха кошовете за отпадъци до продавачи, уредници и т.н., без да броим хората на Рик, дето носят инструментите и разглобяват сцената.
Прибрахме се вкъщи и се сетих, че не съм сложил знамето. Ралица ми се смее за това знаме, голямшко е за нашето скромно балконче, и май никой в комплекса няма знаме на верандата си, но както казва журналистът Фарид Закария, аз съм американец не по рождение, а по избор, затова през Мемориъл Дей и по много други поводи, огромното знаме ще се вее на нашата веранда.
В събота вечерта отидохме на концерт на Рик Спрингфилд в историческия парк на Фармерс Бранч. Интересни са подробностите около организацията на събитието. Понеже съм организирал много-много събития: от концерти и предизборни срещи на СДС до изложение на пластични хирурзи и БАИТ Експо, та през цялото време сравнявах. Това съизмерване с отправната точка от България ти изкривява погледа. Не можеш да се просто впишеш в събитието, а непрекъснато се чудиш на огромните разлики с това, което си виждал и правил.
Паркира се на няколко близки паркинга, откъдето те взимат автобуси и те закарват до мястото. Така се избягва задръстването, олелията, а само разходът и организацията на този елемент от събитието вече надвишават всички бюджети, с които съм боравил. И така, ние паркирахме на паркинга на училището, където учи Ангел, защото ни е познато. 4-5 училищни автобуса чакаха там празни и веднага щом се качихме нашият тръгна, без други пътници.
Шофьорката весело ни поздрави, както всички тук правят, и подкара детското автобусче. Седалчиците по-малки, едва се събрах, коланчета на всяка седалка, и нашият Ангелчо, веднага влязъл в ролята на домакин, ни се скара да си сложим коланите.
Събитието представляваше редица от шатри отстрани на главната алея на парка, в които се продаваха разни храни, напитки и сувенири, и концерт на голямата поляна встрани. Щом слязохме от автобуса, един човек, който си тръгваше, ни подари купони за 5 долара, човек от охраната ни даде чифт запушалки за уши, че му били артисали, останалите просто ни поздравяваха и махаха с ръце.
Полицаи на колела, на сегуей, пеша, може би 20-на, се грижеха... то нямаше за какво да се грижат, просто бяха там. Всичко бе по тексански спокойно и уредено.
Преди Рик, както му е редът, на сцената се изтъпани кметът, сити мениджърът и цялата управа, дори бившият кмет. Казаха по някой лаф, получиха аплодисменти и се изнесоха.
Всички зрители на концерта седяха на сгъваеми столове, които си бяха донесли - тук те са много популярни, хората си ги взимат на пикници и такива събития.
Нашите приятели Марти и Серджо измъкнаха отнякъде същите сгъваеми столове, наместихме се и заслушахме този Рик Спрингфийлд, който не свиреше никак лошо. Събитието, макар и на открито, беше за непушачи и без употреба на алкохол.
Докато Рик си свиреше, децата играеха по поляната и като се умориха и одрямаха, към края на концерта, тръгнахме.
По моя преценка няколкостотин човека бяха ангажирани с организацията. От тези, дето непрестанно подменяха кошовете за отпадъци до продавачи, уредници и т.н., без да броим хората на Рик, дето носят инструментите и разглобяват сцената.
Прибрахме се вкъщи и се сетих, че не съм сложил знамето. Ралица ми се смее за това знаме, голямшко е за нашето скромно балконче, и май никой в комплекса няма знаме на верандата си, но както казва журналистът Фарид Закария, аз съм американец не по рождение, а по избор, затова през Мемориъл Дей и по много други поводи, огромното знаме ще се вее на нашата веранда.
Friday, May 20, 2011
Какво всъщност ни казват, когато ни казват...
За нас, българите, свикнали на по-директен изказ, любезното изразяване на американците крие риск от пълно неразбиране на истинското послание. Мисля, че тази таблица казва доста по въпроса.
Subscribe to:
Posts (Atom)