Ню Йорк

От многото интересни места по света като че ли най-съкровено исках да отида в Ню Йорк. И Токио, и Шанхай, ме влекат, и безброй малки островчета и големи мегаполиси ме чакат, но Ню Йорк винаги е бил Центърът на света, и ако не бях отишъл там, щеше да е голям неуспех и пропуск.
Сигурно е заради филмите. Израсли сме с копнеж по американското и още не мога да го заситя. Затова, когато пак казаха, че ме командироват в Рачестър, щата Ню Йорк, помолих на връщане да мина през Ню Йорк. От фирмата не възразиха, Сергей се зарадва и предложи подслон, така че мечтата се сбъдваше.
Рочестър - седалището на Кодак, още през 2010-та изглеждаше зле. Тогава не направих снимки, но сега бях с хубав фотоапарат и мога да разкажа цял очерк за този приятен град, разположен около водопад, с разхождащи се по улиците хора (не се чудете, за идващия от Тексас пешеходците са извънредно обстоятелство).

Град на водопад. Рочестър е прекрасен, макар и да преживява трудни времена.

Нашта група

Семинарът, на който бях изпратен, събира фотопечатарския бизнес от цяла Америка, затова всяка вечер, след заниманията, се събират групи и забиват по кръчмите, които нито са малко, нито лоши. Воден от верни приятели, твърдо се установих в "Динозавъра" - рокерски бар с блага атмосфера и грамадни порции вкусни яденета. Криза-не криза, барът винаги е препълнен с весели и приятни хора. В нашия случай, понеже доста представители на фирми показват продукцията си на нашата конференция, на масата се хвърлят фирмени кредитни карти, поръчва се на едро и с тези темпове дори аз се уморих още на втората вечер и избягах от тези безкрайни гощавки.
Пуснах се по "главната" и скоро стигнах до джаз-фестивал на открито. От другата страна на улицата имаше заведения, където избрах маса и си направих тиха самотна вечеря, беше много хубаво.
Фалитът на Кодак мачка града, но хората имат дух, общината им организира непрекъснато развлечения и хората изглеждаха някак енергични и с настроение.
Ето все пак няколко кадъра от центъра, където всичко е затворено и фалирало.

За финал оставям тази впечатляваща снимка от малкия водопад, където се беше заклещило това голямо дърво.

 Едва изчаках да свърши конференцията в Рочестър, и полетях към Ню Йорк. Сергей ме чакаше с прекрасния си Приус, закара ме до тях и излязохме тримата с жена му. Решихме да ползваме метрото и да ходим из Манхатън. Така и трябваше.

И ето ме там.

Очаквах на Тайм Скуеър да е по-голямо стълпотворение, но в събота сутрин беше още спокойно. Поседях си в Центъра на света и си тръгнах доволен.

Понеже все гледам да съм реалист, очаквах Ню Йорк да е по-вехт. Оказа се добре поддържан, а пък Манхатън направо грее. Изумителен, респектиращ, красив, приятен, човешки... и още много хубави думи заслужава Ню Йорк. Сградите са по-красиви, отколкото в Далас, и някак по-естествено седят. Вижда се, че е кът мястото, и затова строят нагоре. При нас, в Тексас, място колкото искаш, затова небостъргачите са малко неуместни и стоят като чужди тела. Далеч по-естествени са средно високите сгради и особено едноетажните къщи, започващи покрай центъра и стелещи се по квартали, градчета и други видове покрайнини.
На Тайм Скуеър си купих Пепси на същата цена като в кварталния Walmart. Ядохме пица, направена от мексиканци, ходихме на китайски и японски ресторант. Храната не беше скъпа по тези места, но наемите, застраховките, токът са чувствително по-скъпи, сравнени с тези в Тексас.
Вечерта ходихме до новата Кула, макар в събота вечер, без никого да питаме и без никой да ни спре, влязохме в съседен небостъргач, наречен Международен финансов център, откъдето би трябвало да се виждат двете дупки с вода, изливаща се в тях - местата, където са били двете Кули на СТЦ. Ужасно тъжно е това място, макар всички да изглеждат безгрижни. Разходихме се из този небостъргач и си тръгнахме, озадачени как американците никога няма да се научат да бъдат строги и да забраняват достъпа до такива места на разни загубени туристи. На излизане снимах новата кула на новия СТЦ, когато намеря снимките ще ги сложа.
Не знам дали ми се ходи пак там, но ми хареса много. Вече търся по-спокойни места и Тексас ми харесва. Но ако бях на 20 години, щях да избера Ню Йорк.

Как се шофира в Америка

Ако се придвижваш пеша или с колело из улиците на Далас, ще си единственият в околността и ще те гледат със съжаление и подозрение. Макар че при всяка възможност се разхождаме с Ралица и децата, минавам десетки мили на ден с колата.
Обикновено карам по малките улици, защото въпреки над 20 годишния ми стаж като шофьор и куража ми, ме е страх и не се чувствам кормфортно по хайуеите. Повечето хора тук ги предпочитат, дори да е по-заобиколно, но на мен ми идва в повече лудешката скорост, честите излази и необходимостта да се престрояваш непрекъснато и на висока скорост. Малките улици са с размера на Цариградско шосе - общо 6-лентови, като двете посоки са отделени с поддържана тревна площ. Кръстовищата са през миля и се минават бързо. Скоростта е ограничена до 35 мили, или 50 км/ч, и точно както в България, всички карат с допустимия от човещина максимум, в случая 40 мили (60 км/ч). Сутрин по пътя ми има 2-3 места, където спират училищни автобуси и там ограничението е 20 мили/ч., не си и помисляй да добавиш и миля отгоре. Ако жълтият училищен автобус е спрял, всички в тази посока спират и чакат, докато се прибере сгъваемият знак "Стоп", щръкнал от автобуса.
Движението е организирано разумно, в Тексас ограниченията са минимални - дори каските за мотоциклетистите не са задължителни. Не е забранено говоренето по телефона - съвсем правилно според мен, но пак разумно са забранили текстването и други занимания със смартфони. Коланите и детските седалки са абсолютно задължителни. Завиването надясно при червена светлина е разрешено.
Поведението на тукашните шофьори на пътя е възпитано, с малки изключения. Събрах известен материал за размисъл по този повод:
На магистралата (high way) може да те засече опасно някой състезател, провиращ се от едно платно в друго и тровещ живота на всички. Случва се рядко, слава Богу. Спомням си един израз за България "Страната, където шофьорите натискат газта, когато видят жълто". И тук е така, споко.
На обикновения път най-досадни са мексиканците, които се включват от пресечните улички, често губят търпение да чакат и изведнъж решават, че влизат, пък каквото ще да става. Странното е, че в повечето случаи това са жени - ниски, тантурести лелки, които без изключение карат изключително големи коли - ванове, SUV-та или тръкове. Слабостта на тукашните мексиканци към големи коли може да се обясни с големия брой деца и бизнеса им - градинарски, строителен, който вероятно изисква товарни площи. Но според мен главна причина е усещането за важност и са успех, което създава голямата кола, на снимка, изпратена до роднините в Мексико. Та мексикански лелки непрекъснато ме засичат, както си карам, не се обръщат и не поглеждат дори, за да се усмихнат или извинят. Гледат право напред, сякаш са под хипноза. Впрочем, като цяло хората не се извиняват, рядко си благодарят с едно махване на ръка, примигване на аварийните стопове или дългите светлини, както правят българските шофьори. От друга страна, ако благодариш на някого, че те е пуснал да минеш, задължително ще получиш широка усмивка.
Черните карат старовремски коли, често натруфени с металическа боя и още по-често, с грамадни колела - няколко размера по-големи от оригиналните, което налага ползването на нископрофилни гуми. С тези колеса старовремският олдсмобил или буик на черния джигит заприличва малко на каляската на Пепеляшка, но собственикът по някаква причина се чувства горд и щастлив.
Това е положението при бедните. Средната класа и богатите - бели, черни, всякакви си се возят на нови коли. Немските елитни марки и тук са символ на благополучие, както и премиум марките на Форд (Линкълн), Тойота (Лексъс), Акура (мисля, че е на Хонда),  Крайслер, Кадилак и GMC на General Motors и пр. В Тексас няма много електрически коли и хибриди, но все пак се забелязват.
Азиатците карат задължително и само азиатски коли. Очевидно мислят, че ние белите не сме способни да направим хубава кола. Като цяло те са недоволни от съдбата си, че ги е довела тук, оплакват се, че им е скучно в Америка и гледат на другите малко отвисоко. Статистическите данни ги слагат на първо място по успех в училищата и реализация в обществото, но наскоро четох, че това не е отразено в присъствието им на ръководни позиции. Нещо повече: понеже успехът им в училище е много висок, разкри се, че масово университетите ги дискриминират и приемат студенти с по-нисък успех, от други раси. Иначе един от най-хубавите сред многото прекрасни квартали на Далас е населен с жълти и разходката сред техния търговски център е като екскурзия. Имат огромен, светещ от чистота супермаркет, зареден с всякакви неща от Изтока.
Тук се разказва градска легенда, че жълтите ама въобще не могат да карат, че спирали на средата на движението и не знаели какво да правят, но не съм забелязал такова нещо. Дори когато ме изпитваха за да взема местна шофьорска книжка специално попитах инструкторката, дали азиатците са лоши шофьори, но тя каза, че не е вярно.
Като резултат от евтиния бензин и маслата са евтини. Редовно виждам покрай пътя реклами за смяна на масло за 25 долара - с включен труд. Вероятно използват нискокачествено масло, или пък от грижа за колата, препоръчва се смяната да е не на 10 000 км., както в България, а на 3000 мили. Евтини са и другите аксесоари - гуми, чистачки, спирачна течност и пр. Самите коли също са доста евтини.
Не съм виждал и чувал за коли с газови уредби.
Пътищата са направени от асфалт, както и от друг вид асфалт, на който гумите свирят, сякаш самолет излита, и от бетон. При ремонт виждаш, че под асфалта има около 30 см слой железобетон. Ремонти и нови пътища се правят постоянно.
Полицаите те спират само при нарушение. И те и колите им са съвършени. Полицаите са изгладени и с перфектна стойка, а колите им са пълни с техника. Имат боен лаптоп с тъчскрийн и разни други устройства. Вчера ме спря полицай за първи път, като изключим шегата на Ралица, която накара един полицай в колежа й да ме спре и да се посмеят за моя сметка.
Оказа се, че не съм минал преглед, но като му казах, че не съм знаел, човекът ме инструктира какво да направя и ми пожела приятен път. Това беше първото ми спиране за две години. В България ми се случваше всеки месец, дори по няколко пъти. Много ценя тази разлика, защото като цяло съм внимателен водач и никога не разбирах как така непрекъснато плащам хиляди левове измислени глоби.
Като цяло, карането тук е много по-спокойно и безконфликтно.
Ъпдейт 2014 г.: за 4 години са ме спряли три или 4 пъти. Платих към 120 долара глоба за много сериозно нрарушение: превишена скорост в училищна зона, и ме задължиха да премина курс за безопасно шофиране. Курсът се взима през Интернет и е така направен, че трябва да следиш какво става на екрана. Трае 6 часа. Цената на курса беше 25 долара.