Битът

Резюме:
Тази статия ще съдържа информация за

• наеми
• сметки
• работа
• детски градини и училища
• как минава работният ден
• в почивното време
• хобита, странични занимания

Жилище

Можете да наемете жилище от частни хазяи, но това е изключение. В общия случай жилище се наема в сгради или комплекси от сгради, собственост на компания, чийто предмет на дейност е отдаването под наем. Нещо като нашите затворени комплекси, но под наем, жилищата не се продават. Плащате за услуга, която включва поддръжка на общите площи - зелени площи, места за детски игри, в някои комплекси има зали за игри и за гледане на филми, на повечето места поне в Тексас има басейни. 

Получавате жилището прясно ремонтирано - задължително! Цялото жилище е боядисано, мокетите са изпрани или сменени, всичките такъми в баните са оправени, всички врати работят и т.н. По всяко време можете да поискате ремонт на всяка част от жилището. Почти винаги има домакински уреди - хладилник, готварска печка, съдомиялна машина. В по-луксозните комплекси има фитнес-центрове, апартаментите са обзаведени на съответното ниво. Наемите са около 800-1000 долара за двустайно-тристайно жилище в Тексас, където цените са ниски. Има и апартаменти по няколко хиляди долара, но нека се спрем на жилището, което един редови емигрант, упс, преселник, обитава. Холът и трапезарията не се броят за стаи.

В цената е или не е включена водата, газта за подгряване на водата, извозването на боклука. Токът обикновено се плаща отделно, като има избор на доставчици. В нашия комплекс цената на наема беше примамливо ниска, но всички разходи се оказа, че се плащат отделно, дори покритият паркинг в 40-градусовото лято на Тексас.

Интернет

Още в първие материали в този блог съм описал драмата с Интернет-връзката в САЩ. Поне нашят опит е плачевен. Доставчици са само няколко големи компании, с които връзката е мъчителна. Подаваш заявка, а те я препращат на подизпълнител - инсталатор. Ние нито веднъж не получихме бърза и безпроблемна инсталация. По няколко пъти се губеше заявката, просто не идваха, веднъж дойде, но понеже му бе подаден долния етаж, той отказа да инсталира на нашия, въпреки че името съвпадаше. Веднъж инсталиран, Интернетът се оказва бавен. Скоростите обикновено са 1-2 МВ, 10 МВps е най-бързата връзка на нормална цена на пазара. След 6, или най-много 12 месеца, цената се вдига. Чат-пат се говори за това изоставане, след това настъпва тишина и всичко си продължава. Цените са около 15-на долара за бавен DSL или 50-на долара за кабелен.
Дописано през 2013. Verizon и Google предлагат вече оптичен нет. Където имат покритие, скоростта е дву-трицифрена, а цената достъпна. Когато избирате жилище, заедно с качеството на училищата въпросът за това кои Интернет-доставчици покриват мястото, и какви планове предлагат, е от най-важните.

Сметките

се плащат през Интернет. Токът е евтин в Тексас, около 8-12 цента на киловатчас. Това прави по около 80-180 долара на месец, в зависимост дали отоплявате и охлаждате или не, тъй като става с климатик. Това е и основният разход, другите са дребни, по 10-на долара.

Работа

Намира се. Човек без добър английски - ама програмист, намери веднага. Ралица намира постоянно.

Добре ли е в Америка?

Около половината американци принадлежат към средната класа, а тя живее много добре. Няма нужда да ви пускам тук снимки на красивите квартали и градчета, където живее средната класа. Къщите, макар и от картон, са удобни за живеене, обзаведени като в каталог, зеленината е прекрасна. Доходът им е около 100 000 долара на година, и след сметките и вноските за кола/къща им остават хиляди долари на разположение. Могат да ходят на почивка и заведения, да ползват всевъзможни услуги. Животът им е сигурен, виждат престъпност само в новините и по филмите. За такъв живот мечтаем повечето хора. Понеже в обозримото бъдеще такъв живот е невъзможен в България, напуснах и се преместих, където това вече е действителност.
Не дойдох наготово! Започваш от нула, трябва всичко сам да изградиш. Никой не ти дава нито работа, нито добра заплата, нито ти подарява кола, нито ти обзавежда къщата, само защото си дошъл в Америка. Трябва всичко сам да направиш. Трябва да си купуваш прибори, одеала, дрехи, компютри... всичко. Трябва не просто да "владееш" английски, а да ти стане като майчин език - да се шегуваш на него и да се обясняваш ясно във всяка ситуация.
Разбира се, получихме много помощ от стари и нови приятели, българи и американци, под формата на мебели, дрехи, приятелство. Държавата ни даваше пари за храна и ни помагаше да плащаме за детска градина.  Това е значима подкрепа, но не може да замени твоя принос.
Има едни 47 % американци, които са бедни. Живеят в евтини апартаменти или разпадащи се къщи, в мизерни условия. Хлебарки, олющени стени, висока престъпност са неизменна част от живота им. Толкова са бедни, че в България трудно ще намериш такива. Разчитат на помощ от държавата, от фондации. Повечето са черни, и въпреки всевъзможните програми за предоставяне на улеснен достъп до образование и работа, не успяват да се справят. Републиканският кандидат за президент Мит Ромни ги нарече неспособни да управляват живота си, и го обругаха заради тези думи.
И нарицателният 1%, където отиват по-голяма част от парите.

Така че вярно е и, че Америка е богата и изобилна, напредничава и иновативна, както и че е абсурдно мизерна и изостанала. Знаете, че влаковете са изцяло на нафта примерно, няма електрически. И че Интернетът е бавен и скъп - на повечето места. И че здравното осигуряване е недостъпно за бедните. Да, десетки милиони американци нямат възможност да се лекуват дори от леко заболяване, тъй като  не са осигурени. Останалите имат сигурно най-хубавите болници в света.
Училища в бараки и приказни училища, които не могат да си похарчат бюджетите.
Струва ми се, че наследеният след Втората световна война снизходителен поглед от САЩ към Европа вече е без основание. И от двете страни на океана животът има предимства и недостатъци. С времето разбирам колко са важни някои елементи от европейската традиция, на които съм се присмивал или поне не съм ги оценявал. Безплатното здравеопазване например: тази неоценима възможност да отидеш на лекар, която в Америка често е лукс, опасно финансово начинание.
Добавено през 2017-та: европейците плащат големи данъци, но ги получават обратно, като социални услуги. Американците не виждат нищо от данъците си. Всичко отива за въоръжаване, разузнавателни служби, не остават пари за поддръжка на инфраструктурата, да не говорим за развитието й.
Средната американска кола е на 11 години,  средната европейска е под 8.

В Европа има по-големи отпуски, по-достъпни детски градини, което води до по-малко стрес и по-добро качество на живота.

Благодарение на Холивуд и сякаш вродения талант за маркетинг у всеки американец, САЩ създават за себе си образ, който е леко украсен. След като поживях тук, започнах с други очи да гледам на видеоклиповете и филмите. Камерата някак замазва, прави мизерното да изглежда cool. Небоядисаните стълбове, разнебитените фасади... камерата никога не спира на тях. А с няколко знаменца, транспаранти и големи рекламни табели търговската улица на някой малък град може да изглежда красива и кокетна, макар сградите да са грозни картонени хамбари.

В същото време кадрите от някоя държава, която трябва да бъде представена като мизерна, са наистина ужасяващи. Потърсете в американските медии някой нормален кадър от България или Украйна. Едва ли ще намерите! Всъщност

Така у американците се създава усещането, че само те живеят в развита страна, а другите държави са общо-взето... изостанали. И в резултат, примерно 70% от американците изобщо нямат интерес да пътуват извън страната! Само 20% имат паспорти.

Това едва ли е част от някакъв таен пропаганден план, защото в същото време скрити за света остават прекрасните квартали и градове на Америка! Понякога ги показват карикатурно - като безброй нанизани еднотипни къщи, където еднотипни същества бродят с еднотипните си коли. Но всъщност не всички квартали са такива, пък и много бързо след като се заселят тези къщи и дворове придобиват индивидуалност, оцветяват се и раззеленяват, и се превръщат в квартал с душа и хармония. Почти винаги наблизо има езеро или река, гладки зелени поляни, храсти, чешмички и пейки в безупречно състояние. Това пък, по някаква причина, просто го няма във филмите и в клиповете. Просто тези хора и тези места не са интересни. Много повече приключения се случват на един наркодилър, отколкото на снабдител или ИТ специалист. А за мен това е истинската Америка. Цитирам по памет Фарид “Закария: "Докато в други страни са създали дворци и показни паметници, Америка е създала еднофамилната къща с два гаража". Това е най-голямата забележителност тук! И понеже повечето българи, всъщност всички, които познавам, непременно се озовават в този кръг, в тази среда, смятам, че е честно да кажем: "В Америка е много хубаво!".

Ако смятате, че принадлежите към този кръг, тръгвайте към Америка! След 3 или 5 години той ще ви приеме. Ако ще се занимавате с кво да е, нямате сериозна професия, нито желание да учите език, ако ще се бодете и татуирате от сутрин до вечер, ако ще вършите далавери, по-добре не се хабете да идвате. Най-вероятно ще мизерствате и ще се върнете разочаровани. Не казвам, че всички, които се връщат, или не успяват, са такива. Но май всички, които са такива, не успяват.

580 Arapaho Rd.

Случайно се озовах на това безжизнено място - обичайният търговски комплекс от ниски сгради, нищо интересно, подминаваш без грам внимание.
Аз обаче знаех, че там ще има събитие и търсейки къде е то се наложи да разгледам внимателно търговските обекти в този комплекс. Текс-Мекс ресторант, билярдна зала, хука (наргиле)-бар и някакво подобие на антикварен магазин.
Събитието се оказа скрито в антикварния магазин, зад завеса, която скриваше голяма зала. Приемаха само в брой, та се наложи да търся АТМ по съседните заведения. Така влязох и в наргиле-бара и в билярдната зала. Освен обичайните усмихнати и приятелски настроени юнаци на входа, заведенията бяха готини и се почувствах веднага в свои води.
Особено ми хареса билярдната зала - макар и здраво опушена, но с една спокойна атмосфера, където би изкарал хубава вечер с приятели.
Нагазвам във водите на нощния живот в Далас много бавно, но всяка крачка носи прекрасни открития.
Първите 2-3 години отделих на кулинарните приключения. Имаме късмета да живеем в Адисън, където има много ресторанти, и не се налага да караме 10-20 мили, за да вечеряме. Въпреки, че много още ми предстои, все пак за 3 години съставих прилична картина на местата с хубаво хапване. Откривах баровете и рибните заведения, мексиканските ресторантчета и тексанските барбекю-кръчми. Страхотно е! Много уважавам уменията на българските ресторантьори, но за радост в Далас не чувстваме празнота, в този шарен ландшафт не ни липсва нищо. Най-се радвам, че когато започнат да идват приятели, ще имам къде да ги заведа и какво да им покажа.

Отвън изглежда, меко казано, необещаващо :)

Обаче на Арапахо 580 са събрани накуп друг вид заведения. Сцената на "House of Poets" (антикварният магазин) например събира любители-артисти, които изнасят най-разнообразни номера - цирк, поезия, музика, комични гегове. Така че изпълнителите са и публика, някаква много артистична и приятна сган, която си носи пиенето от отсрещната бензиностанция (нали сме в антикварен магазин, не се сервира нищо), и е насядала по разхвърляните столове и маси или по земята. Можеш наистина да си проветриш главата на това място.
Ъпдейт: Къщата на поетите бе впоследствие затворена, продължава да е антикварен магазин.

Билярдната зала The Billiard Den беше пълна с хора в понеделник вечер, които кротко си пийваха бира и си мереха силите на билярд или дартс. Беше някак квартално, непретенциозно и уютно.

Наргиле-баровете не са ми слабост, но този беше някак приятно разхвърлян, с разнообразни меки мебели, сякаш си в тавана на някой артист.

The Peace Pipe Hookah bar

Търсим места, които да ни създават чувството, че сме вкъщи, и се оказва, че Далас има доста такива.

Още една разлика

Американските президенти непрекъснато са сред хората. Всеки ден съобщават как Обама или Байдън се срещнал с някой човечец - я пострадал от природно бедствие, я проявил се с нещо, я просто го поканили някъде си, в някое училище да открие учебната година. Влиза в заведения, пие бира, играе с децата... Хората се снимат с него, казват му каквото имат. А той намира дума за всеки, дали ще е едно "Здрасти, как си", или по-сериозен разговор за състоянието на местния бизнес примерно.
Заедно с представители на най-различни интереси участват в кръгли маси и обсъждания на всякакви въпроси.
Колкото и да е високо съдържанието на маркетинг в тези сцени, те са и жива демокрация, реално познаване на проблемите от много страни, вслушване в различни гласове.
Тази култура дотолкова е проникнала духа на американската политика, че от години изявите и речите на американски политически представители са на фона на хора. Войници, работници, жени или деца, разположени около тях, на същото ниво.
В българската политическа традиция това не съществува. Когато някой стане министър-председател или президент, мястото му е на трибуната. После се прибира в палатите си и отвисоко се грижи за държавата. Понякога кани журналист и говори с него. Да сте виждали Бойко Борисов - най-народният от съвременните ни политици, да пие бира с граждани? Помня как премина бързешком през центъра на Пловдив с една делегация - до него Дянков, от другата му страна кметът... Защо не спряха да изпият по едно кафе в някое от безбройните заведения? Да поискат разрешение и да седнат на масата на някой човечец. Просто не е прието в България. За по-елитарните Симеон Сакскобурготски или Иван Костов да не говорим.
Това е един от признаците на традиционна демокрация. В страните, които харесваме, премиерите не живеят в каменни кули, а карат колело и се здрависват с хората.

Една разлика между България и Америка, или защо българските вестници са по-интересни

Американските медии не се занимават с далавери. Няма да прочетете за заменки, държавни поръчки без конкурс или подкупни министри. Не че ги няма, предполагам, че и тук се случват, но медиите предпочитат да изнасят сухи факти от съдебния процес. Така че дебатът е съсредоточен върху принципни въпроси. За или против

• аборта
• помощите за чужди държави. 
• кърменето 
• възобновяеми или фосилни енергийни източници
• увеличение на данъците
• и т.н.

Икономисти и учени редовно гостуват в медиите и коментират данни и събития. Обсъждат начините за справяне с дълга. Здравословно хранене и начин на живот. Какво става в Сирия. Т.е. обсъждат се понятия и събития. Никога няма да срещнете обидна дума за доказан мафиотски бос, педофил, убиец, камо ли за обществен деец. В най-тежкия случай четем "тежка критика" като "Пол Райън обещаваше, че няма да допусне данъчни увеличения, а гласува за тях." И това - в радикално консервативен уеб-сайт, където изказванията са по-крайни. По всичко личи, че американските медии имагт по-голямо доверие на читателите си и ги оставят да направят изводите сами.
В България, вероятно защото никой не разчита на правосъдието, обвиненията и оправданията се изнасят по медиите. Разбира се, дебатът е рядко на принципна основа, води се на почти лично ниво. Обсъждат се личности. По-точно, ругаят се. Това прави медиите интересни, "пиперливи".
Този тон съответства и на начина, по който общуваме помежду си. Лесно преминаваме към обиди, докато американците си казват всичко с усмивка и вежлив тон. Това сваля стреса в ежедневието. Ние непрестанно воюваме. Те разговарят.

Ню Йорк

От многото интересни места по света като че ли най-съкровено исках да отида в Ню Йорк. И Токио, и Шанхай, ме влекат, и безброй малки островчета и големи мегаполиси ме чакат, но Ню Йорк винаги е бил Центърът на света, и ако не бях отишъл там, щеше да е голям неуспех и пропуск.
Сигурно е заради филмите. Израсли сме с копнеж по американското и още не мога да го заситя. Затова, когато пак казаха, че ме командироват в Рачестър, щата Ню Йорк, помолих на връщане да мина през Ню Йорк. От фирмата не възразиха, Сергей се зарадва и предложи подслон, така че мечтата се сбъдваше.
Рочестър - седалището на Кодак, още през 2010-та изглеждаше зле. Тогава не направих снимки, но сега бях с хубав фотоапарат и мога да разкажа цял очерк за този приятен град, разположен около водопад, с разхождащи се по улиците хора (не се чудете, за идващия от Тексас пешеходците са извънредно обстоятелство).

Град на водопад. Рочестър е прекрасен, макар и да преживява трудни времена.

Нашта група

Семинарът, на който бях изпратен, събира фотопечатарския бизнес от цяла Америка, затова всяка вечер, след заниманията, се събират групи и забиват по кръчмите, които нито са малко, нито лоши. Воден от верни приятели, твърдо се установих в "Динозавъра" - рокерски бар с блага атмосфера и грамадни порции вкусни яденета. Криза-не криза, барът винаги е препълнен с весели и приятни хора. В нашия случай, понеже доста представители на фирми показват продукцията си на нашата конференция, на масата се хвърлят фирмени кредитни карти, поръчва се на едро и с тези темпове дори аз се уморих още на втората вечер и избягах от тези безкрайни гощавки.
Пуснах се по "главната" и скоро стигнах до джаз-фестивал на открито. От другата страна на улицата имаше заведения, където избрах маса и си направих тиха самотна вечеря, беше много хубаво.
Фалитът на Кодак мачка града, но хората имат дух, общината им организира непрекъснато развлечения и хората изглеждаха някак енергични и с настроение.
Ето все пак няколко кадъра от центъра, където всичко е затворено и фалирало.

За финал оставям тази впечатляваща снимка от малкия водопад, където се беше заклещило това голямо дърво.

 Едва изчаках да свърши конференцията в Рочестър, и полетях към Ню Йорк. Сергей ме чакаше с прекрасния си Приус, закара ме до тях и излязохме тримата с жена му. Решихме да ползваме метрото и да ходим из Манхатън. Така и трябваше.

И ето ме там.

Очаквах на Тайм Скуеър да е по-голямо стълпотворение, но в събота сутрин беше още спокойно. Поседях си в Центъра на света и си тръгнах доволен.

Понеже все гледам да съм реалист, очаквах Ню Йорк да е по-вехт. Оказа се добре поддържан, а пък Манхатън направо грее. Изумителен, респектиращ, красив, приятен, човешки... и още много хубави думи заслужава Ню Йорк. Сградите са по-красиви, отколкото в Далас, и някак по-естествено седят. Вижда се, че е кът мястото, и затова строят нагоре. При нас, в Тексас, място колкото искаш, затова небостъргачите са малко неуместни и стоят като чужди тела. Далеч по-естествени са средно високите сгради и особено едноетажните къщи, започващи покрай центъра и стелещи се по квартали, градчета и други видове покрайнини.
На Тайм Скуеър си купих Пепси на същата цена като в кварталния Walmart. Ядохме пица, направена от мексиканци, ходихме на китайски и японски ресторант. Храната не беше скъпа по тези места, но наемите, застраховките, токът са чувствително по-скъпи, сравнени с тези в Тексас.
Вечерта ходихме до новата Кула, макар в събота вечер, без никого да питаме и без никой да ни спре, влязохме в съседен небостъргач, наречен Международен финансов център, откъдето би трябвало да се виждат двете дупки с вода, изливаща се в тях - местата, където са били двете Кули на СТЦ. Ужасно тъжно е това място, макар всички да изглеждат безгрижни. Разходихме се из този небостъргач и си тръгнахме, озадачени как американците никога няма да се научат да бъдат строги и да забраняват достъпа до такива места на разни загубени туристи. На излизане снимах новата кула на новия СТЦ, когато намеря снимките ще ги сложа.
Не знам дали ми се ходи пак там, но ми хареса много. Вече търся по-спокойни места и Тексас ми харесва. Но ако бях на 20 години, щях да избера Ню Йорк.

Как се шофира в Америка

Ако се придвижваш пеша или с колело из улиците на Далас, ще си единственият в околността и ще те гледат със съжаление и подозрение. Макар че при всяка възможност се разхождаме с Ралица и децата, минавам десетки мили на ден с колата.
Обикновено карам по малките улици, защото въпреки над 20 годишния ми стаж като шофьор и куража ми, ме е страх и не се чувствам кормфортно по хайуеите. Повечето хора тук ги предпочитат, дори да е по-заобиколно, но на мен ми идва в повече лудешката скорост, честите излази и необходимостта да се престрояваш непрекъснато и на висока скорост. Малките улици са с размера на Цариградско шосе - общо 6-лентови, като двете посоки са отделени с поддържана тревна площ. Кръстовищата са през миля и се минават бързо. Скоростта е ограничена до 35 мили, или 50 км/ч, и точно както в България, всички карат с допустимия от човещина максимум, в случая 40 мили (60 км/ч). Сутрин по пътя ми има 2-3 места, където спират училищни автобуси и там ограничението е 20 мили/ч., не си и помисляй да добавиш и миля отгоре. Ако жълтият училищен автобус е спрял, всички в тази посока спират и чакат, докато се прибере сгъваемият знак "Стоп", щръкнал от автобуса.
Движението е организирано разумно, в Тексас ограниченията са минимални - дори каските за мотоциклетистите не са задължителни. Не е забранено говоренето по телефона - съвсем правилно според мен, но пак разумно са забранили текстването и други занимания със смартфони. Коланите и детските седалки са абсолютно задължителни. Завиването надясно при червена светлина е разрешено.
Поведението на тукашните шофьори на пътя е възпитано, с малки изключения. Събрах известен материал за размисъл по този повод:
На магистралата (high way) може да те засече опасно някой състезател, провиращ се от едно платно в друго и тровещ живота на всички. Случва се рядко, слава Богу. Спомням си един израз за България "Страната, където шофьорите натискат газта, когато видят жълто". И тук е така, споко.
На обикновения път най-досадни са мексиканците, които се включват от пресечните улички, често губят търпение да чакат и изведнъж решават, че влизат, пък каквото ще да става. Странното е, че в повечето случаи това са жени - ниски, тантурести лелки, които без изключение карат изключително големи коли - ванове, SUV-та или тръкове. Слабостта на тукашните мексиканци към големи коли може да се обясни с големия брой деца и бизнеса им - градинарски, строителен, който вероятно изисква товарни площи. Но според мен главна причина е усещането за важност и са успех, което създава голямата кола, на снимка, изпратена до роднините в Мексико. Та мексикански лелки непрекъснато ме засичат, както си карам, не се обръщат и не поглеждат дори, за да се усмихнат или извинят. Гледат право напред, сякаш са под хипноза. Впрочем, като цяло хората не се извиняват, рядко си благодарят с едно махване на ръка, примигване на аварийните стопове или дългите светлини, както правят българските шофьори. От друга страна, ако благодариш на някого, че те е пуснал да минеш, задължително ще получиш широка усмивка.
Черните карат старовремски коли, често натруфени с металическа боя и още по-често, с грамадни колела - няколко размера по-големи от оригиналните, което налага ползването на нископрофилни гуми. С тези колеса старовремският олдсмобил или буик на черния джигит заприличва малко на каляската на Пепеляшка, но собственикът по някаква причина се чувства горд и щастлив.
Това е положението при бедните. Средната класа и богатите - бели, черни, всякакви си се возят на нови коли. Немските елитни марки и тук са символ на благополучие, както и премиум марките на Форд (Линкълн), Тойота (Лексъс), Акура (мисля, че е на Хонда),  Крайслер, Кадилак и GMC на General Motors и пр. В Тексас няма много електрически коли и хибриди, но все пак се забелязват.
Азиатците карат задължително и само азиатски коли. Очевидно мислят, че ние белите не сме способни да направим хубава кола. Като цяло те са недоволни от съдбата си, че ги е довела тук, оплакват се, че им е скучно в Америка и гледат на другите малко отвисоко. Статистическите данни ги слагат на първо място по успех в училищата и реализация в обществото, но наскоро четох, че това не е отразено в присъствието им на ръководни позиции. Нещо повече: понеже успехът им в училище е много висок, разкри се, че масово университетите ги дискриминират и приемат студенти с по-нисък успех, от други раси. Иначе един от най-хубавите сред многото прекрасни квартали на Далас е населен с жълти и разходката сред техния търговски център е като екскурзия. Имат огромен, светещ от чистота супермаркет, зареден с всякакви неща от Изтока.
Тук се разказва градска легенда, че жълтите ама въобще не могат да карат, че спирали на средата на движението и не знаели какво да правят, но не съм забелязал такова нещо. Дори когато ме изпитваха за да взема местна шофьорска книжка специално попитах инструкторката, дали азиатците са лоши шофьори, но тя каза, че не е вярно.
Като резултат от евтиния бензин и маслата са евтини. Редовно виждам покрай пътя реклами за смяна на масло за 25 долара - с включен труд. Вероятно използват нискокачествено масло, или пък от грижа за колата, препоръчва се смяната да е не на 10 000 км., както в България, а на 3000 мили. Евтини са и другите аксесоари - гуми, чистачки, спирачна течност и пр. Самите коли също са доста евтини.
Не съм виждал и чувал за коли с газови уредби.
Пътищата са направени от асфалт, както и от друг вид асфалт, на който гумите свирят, сякаш самолет излита, и от бетон. При ремонт виждаш, че под асфалта има около 30 см слой железобетон. Ремонти и нови пътища се правят постоянно.
Полицаите те спират само при нарушение. И те и колите им са съвършени. Полицаите са изгладени и с перфектна стойка, а колите им са пълни с техника. Имат боен лаптоп с тъчскрийн и разни други устройства. Вчера ме спря полицай за първи път, като изключим шегата на Ралица, която накара един полицай в колежа й да ме спре и да се посмеят за моя сметка.
Оказа се, че не съм минал преглед, но като му казах, че не съм знаел, човекът ме инструктира какво да направя и ми пожела приятен път. Това беше първото ми спиране за две години. В България ми се случваше всеки месец, дори по няколко пъти. Много ценя тази разлика, защото като цяло съм внимателен водач и никога не разбирах как така непрекъснато плащам хиляди левове измислени глоби.
Като цяло, карането тук е много по-спокойно и безконфликтно.
Ъпдейт 2014 г.: за 4 години са ме спряли три или 4 пъти. Платих към 120 долара глоба за много сериозно нрарушение: превишена скорост в училищна зона, и ме задължиха да премина курс за безопасно шофиране. Курсът се взима през Интернет и е така направен, че трябва да следиш какво става на екрана. Трае 6 часа. Цената на курса беше 25 долара.