"Каквото и да мислите, където и да ходите, има само едно място, където да дойдете: Далас, Далас, Далас"! Така ни написа Шери още през пролетта на 2009-та и предреши въпроса къде ще се заселим. След това обаче Шери изчезна и ние решихме, че е несериозна и се върнахме към първоначалния си избор: Бостън.
Бостън е прекрасен град. Щастлив съм, че можах да го видя - едновременно старинен и супермодерен. Сгради от времето на първите заселници и магистрали, които минават под града. Отгоре небостъргачи, от които ти спира дъхът. Прекрасен парк в центъра, безброй красиви сгради, богат културен живот и най-важното: пешеходен град. На български няма дума като 'Lovely' - аз поне си я превеждам като нещо, което можеш да обичаш. Е такъв град е Бостън - можеш да го обикнеш, богат и интересен. За съжаление, не намерих работа там. Нямахме и много време за търсене, та когато Шери се обади отново и каза да тръгвам към Далас, беше, хм, животоспасяващо.
Всъщност писмото не беше много обещаващо - "Елате тук, да пробваме, но не обещавам нищо. Поне ще се видим". Искаше да назначи поне един от нас във фирмата на майка си. Тъкмо имаше промоция на билети от Бостън до Далас и обратно, купих билети заминах. Разстоянието е близо 3000 км, през зимата има бури в небето, пътуването е неприятно. Но пък пътуваш от Бостън до Далас. Места, за които само си... абе не си и мечтал, че ще ги видиш.
На летището ме чакаше Шери, почти каквато беше, когато ни гостува в София, като couchsurfer, преди 4-5 години. Замина и мислех, че никога повече няма да се видим. Ето я, цялата засмяна, руса и закръглена, грабва куфара ми и го хвърля в колата. Ех, защо не ми е английският като хората, да й кажа колко много се радвам, че я виждам, колко съм развълнуван от това пътуване, от този космически град, с огромни булеварди и светещи в далечината небостъргачи. Хем говоря английски от години, и то добре, и пак ми се струва, че муча и мънкам. Това да не можеш да се изразиш е едно от нещата, които най-много ми тежат тук. Добре, че хората са търпеливи и са свикнали на чужденци. Ъпдейт: не всички обаче. На този тренинг, който минавам сега, са само бели и много симпатични хора, но усетят ли, че не знам езика, просто губят интерес да разговаряме. Както казва Шери, "Американците смятат, че целият свят трябва да знае английски. Няма да си губят времето с някой, който не знае и не разбира.". Това е и най-най-най-важният съвет към всеки, който смята да се пресели в Щатите: чети, говори, учи английски!
Три дни стоя затворен в апартамента на Шери, навън вали необичаен за Далас природен феномен: сняг, аз не смея да мръдна, защото очаквам да ме извикат шефовете на фирмата за разговор.
Вече реших, че няма да се случи, приготвих се за връщане в Лин, с някакви неясни идеи, или май без идея за бъдещето.
Но тези три дни бяха отключващи и съживяващи за моя английски. След като години си чел, но не говорил, имаш безброй думи, които обаче не ти идват навреме, а често и не знаеш как да произнасяш. След разговорите с Шери и нейният приятел Дан, езикът ми започна да се развързва.
И най-сетне, като по филмите, в последния момент Шери с тежък, сериозен глас ми казва, че трябва да отида на среща с майка й.
Шери наскоро се е скарала с майка си и е напуснала фирмата. Нейният глас тук не се приема насериозно и по нейните думи тя не е сигурна дали препоръката й няма да ми направи лоша услуга. Но даде всичко от себе си и майка й ме прие. Усмихната жена, добродушна, без грам притворство. Казва си, че времената са трудни, че още не знаят дали да назначат човек за тази позиция или да си остане празна. Пита ме, съгласен ли съм да поработя три месеца, без гаранция, че ще ме назначат. "Дали съм готов да заложа на себе си? Готов съм, разбира се!".
Monday, June 14, 2010
Алберт
Мислех, че се казва Джони, защото така се казва пицарията му. Влязохме, за да зарадваме децата с пица и той без да пита ни направи един куп неща свръх поръчката. Накрая отказа да вземе пари. Така се запознахме с Алберт.
Следващата събота бяхме на гости в къщата му. Хубава триетажна къща, в която живееше със семейството си и това на сестра му. Нелегален емигрант от Албания. Тази есен е последното му дело, очаква да го екстрадират. Няма никаква идея какво ще прави в Албания, а другаде с албанския паспорт не може да отиде.
Алберт е един добър човек. Видя в нас себе си и се втурна да ни помага. Ние, в желанието си да му се отблагодарим, започнахме да ходим там през ден-два, за да правим оборот - заведението вървеше слабо. Той отказваше да взима пари. Ние го насилвахме. Той ме лъжеше, че ги е изтеглил от картата и след дни разбирах, че не е изтеглил и стотинка.
Този добър, усмихнат млад човек, бивш щангист от Албания, дали ще мога да го видя и прегърна някога? Живеем на няколко хиляди километра разстояние и кой знае, ще имам ли път към Бостън, за да го видя. и дано Америка се окаже добра към него, да спечели това дело.
Следващата събота бяхме на гости в къщата му. Хубава триетажна къща, в която живееше със семейството си и това на сестра му. Нелегален емигрант от Албания. Тази есен е последното му дело, очаква да го екстрадират. Няма никаква идея какво ще прави в Албания, а другаде с албанския паспорт не може да отиде.
Алберт е един добър човек. Видя в нас себе си и се втурна да ни помага. Ние, в желанието си да му се отблагодарим, започнахме да ходим там през ден-два, за да правим оборот - заведението вървеше слабо. Той отказваше да взима пари. Ние го насилвахме. Той ме лъжеше, че ги е изтеглил от картата и след дни разбирах, че не е изтеглил и стотинка.
Този добър, усмихнат млад човек, бивш щангист от Албания, дали ще мога да го видя и прегърна някога? Живеем на няколко хиляди километра разстояние и кой знае, ще имам ли път към Бостън, за да го видя. и дано Америка се окаже добра към него, да спечели това дело.
Сергей
Приятел от България, който спечели Зелена карта 5 години преди мен. Вдъхновяваше ме и не ми даваше да изгубя надежда през годините, докато чаках и се молех да спечеля. В трудните месеци на 2009-та-2010-та ми търсеше квартира в Ню Йорк и търсеше решение на проблема с първата ми работа. Когато пристигнахме в Лин се качи на колата си и измина няколкостотин километра, за да се видим. С негова помощ си купихме дюшеци, избрахме мобилен оператор, открихме си банкова сметка. Още в България ми беше пратил сим-карта с американски номер и пари в нея, за да я давам в CV-то си за работа и да имам някакъв телефон, като пристигна. Списъкът с услуги, които ни направи, е толкова дълъг... Зае ни сериозни суми, когато свършихме парите. Не ми се изрежда, не съм сигурен, че и на него би му харесало. Накратко, каквото потрябва, казваше "да" и го правеше. Деца, става дума за Сергей Миланов от легендарния сайт Comexgroup.com - едно от места за надеждна компютърна информация през 2000-2005-та. Той не само разбира от компютри, но е и страшен приятел и голям човек. Прави такива сървъри и супербързи работни станции, такъв мераклия е, че се чудя, как му остава сърце да мисли и за несретници като мен и семейството ми. Дори когато вече се устройваме, започнах работа, стъпваме си на краката, той продължава да ме подхранва със знания, които ми помагат в работата.
През тези месеци много-много мисля за даването. Години наред бях в позиция повече аз да давам - работа, заплата, услуги, компютри, услуги... Имах добре работещ бизнес, за мен работеха 27 човека. Хората предимно искаха от мен, рядко аз бях в нужда и още по-рядко съм се молел на някого.
Сега нямам нищо. Само дългове. Съвсем отскоро имаме вилици и лъжици, чинии. От два дни имаме маса, преди ядяхме на една малка масичка за кафе, която купихме за 10 долара - на нея се събира само един човек, и то натясно. За всяко нещо трябва някой да ми помогне. Не мога да отида до летището, нямам интернет вкъщи, нямам това, нямам онова...
Даването определено е по-лесно от взимането. Даването ти добавя положителна емоция. Взимането е гадно. Шери казва "Вие с непрекъснатите си извинения и оправдания, убихте радостта от даването! Трябваше да ни оставите удоволствието да бъдем полезни".
От 6 месеца само получавам. Сега ще ви разкажа за Алберт.
През тези месеци много-много мисля за даването. Години наред бях в позиция повече аз да давам - работа, заплата, услуги, компютри, услуги... Имах добре работещ бизнес, за мен работеха 27 човека. Хората предимно искаха от мен, рядко аз бях в нужда и още по-рядко съм се молел на някого.
Сега нямам нищо. Само дългове. Съвсем отскоро имаме вилици и лъжици, чинии. От два дни имаме маса, преди ядяхме на една малка масичка за кафе, която купихме за 10 долара - на нея се събира само един човек, и то натясно. За всяко нещо трябва някой да ми помогне. Не мога да отида до летището, нямам интернет вкъщи, нямам това, нямам онова...
Даването определено е по-лесно от взимането. Даването ти добавя положителна емоция. Взимането е гадно. Шери казва "Вие с непрекъснатите си извинения и оправдания, убихте радостта от даването! Трябваше да ни оставите удоволствието да бъдем полезни".
От 6 месеца само получавам. Сега ще ви разкажа за Алберт.
Benefits
На български се превежда като "придобивки". Ние не очаквахме никакви такива екстри от Америка. Но скоро се оказа, че има най-разнообразни програми за помощи от всякакъв характер за хора в нужда. Купони за храна. Купони за храна за малки деца и майка им. Безплатна храна за учениците. Безплатна библиотека с безплатен Интернет и безплатна занималня за малки деца в нея. Безплатни детски здравни застраховки. Помощи за отопление. Помощи за гориво. Парични помощи. Безплатни или достъпни детски градини за деца на нуждаещи се. Ние не бяхме свикнали да получаваме такива неща, и както казах, не очаквахме да ги има. Те облекчиха живота ни в първите месеци и ни дадоха шанс да преживеем трудното начало.
Непрекъснато ровехме в Интернет и търсехме как стават нещата. Това ни помогна да се устроим по-бързо и всички приятели и съветници ни се радваха и ни хвалеха колко бързо се оправяме. Най-първите ни задачи бяха да запишем Влади на училище - стана почти веднага, и да търсим детски градини за малките - не стана. После дойдоха foodstamps (купоните за храна), които в щата Масачузетс са много щедри, после WIC-купоните (мляко и полезни храни за малки деца и майки). За друго не остана време, защото само след два месеца се преместихме и трябваше да започваме отначало.
През цялото време търсехме работа, но така и не успяхме да намерим. Парите свършваха много бързо - 1050 за наем, за храна отиваха доста, примерно 20-30 на ден. Сметките за отопление и ток са като в България и по-ниски, но след внушителния наем дори да бяха без пари, пак си в затруднение, ако само теглиш и нищо не влиза в сметката ти.
Администрацията в Америка е трудна за описване с една дума или идея. Тя е мудна и е бърза. Тя губи документи и се налага да ходиш и да звъниш по няколко пъти, тя оправя нещата с едно телефонно обаждане и не се налага да ходиш лично. Зелената ми карта се беше изгубила. След месец чакане пуснахме пак заявка и тогава излезе. Обаче ти ги пращат по пощата, без да се разкарваш. Детските застраховки, които са безплатни и се плащат от щата, станаха с едно отиване на интервю. За фудстамповете трябваше да ходим три пъти до съседния град, като особено последния път беше направо драматично - снежна буря, едва си проправяхме път през преспите, трите деца с нас... и то заради небрежността на една служителка, която не ни се обади по телефона, както бяхме заявили, че предпочитаме да ни интервюират. Дори ни изпрати назидателно писмо, че не сме били на телефона,когато ни звъняла. Много се обидихме и написахме жалба, ходихме два пъти, оплаквахме се, и нещата се оправиха. Тя лично ни издаде картата, и я напълни с 600 или 700 долара, с които можеш да си купиш каквато искаш храна от магазина, стига да не е предварително приготвена. След месец и нещо стискане, дори в България се бяхме въздържали бая време, пазарувахме сякаш Рокфелер ни е дал кредитната си карта. Напълнихме две колички с храна, после едва ги пренесохме през града до вкъщи.
Тук е мястото да кажа добри думи за КОЛИЧКАТА. Бебешката количка на Елица и до ден днешен ни е основното превозно средство. Още в самолета качихме с нея малко количество допълнителен багаж, намушкан в джобовете й. В Лин с нея ходехме да перем, да пазаруваме, навсякъде беше с нас. Никога не бих предположил, че това дребно решение на Ралица - да вземем бебешката количка, ще се окаже толкова решаващо.
Непрекъснато ровехме в Интернет и търсехме как стават нещата. Това ни помогна да се устроим по-бързо и всички приятели и съветници ни се радваха и ни хвалеха колко бързо се оправяме. Най-първите ни задачи бяха да запишем Влади на училище - стана почти веднага, и да търсим детски градини за малките - не стана. После дойдоха foodstamps (купоните за храна), които в щата Масачузетс са много щедри, после WIC-купоните (мляко и полезни храни за малки деца и майки). За друго не остана време, защото само след два месеца се преместихме и трябваше да започваме отначало.
През цялото време търсехме работа, но така и не успяхме да намерим. Парите свършваха много бързо - 1050 за наем, за храна отиваха доста, примерно 20-30 на ден. Сметките за отопление и ток са като в България и по-ниски, но след внушителния наем дори да бяха без пари, пак си в затруднение, ако само теглиш и нищо не влиза в сметката ти.
Администрацията в Америка е трудна за описване с една дума или идея. Тя е мудна и е бърза. Тя губи документи и се налага да ходиш и да звъниш по няколко пъти, тя оправя нещата с едно телефонно обаждане и не се налага да ходиш лично. Зелената ми карта се беше изгубила. След месец чакане пуснахме пак заявка и тогава излезе. Обаче ти ги пращат по пощата, без да се разкарваш. Детските застраховки, които са безплатни и се плащат от щата, станаха с едно отиване на интервю. За фудстамповете трябваше да ходим три пъти до съседния град, като особено последния път беше направо драматично - снежна буря, едва си проправяхме път през преспите, трите деца с нас... и то заради небрежността на една служителка, която не ни се обади по телефона, както бяхме заявили, че предпочитаме да ни интервюират. Дори ни изпрати назидателно писмо, че не сме били на телефона,когато ни звъняла. Много се обидихме и написахме жалба, ходихме два пъти, оплаквахме се, и нещата се оправиха. Тя лично ни издаде картата, и я напълни с 600 или 700 долара, с които можеш да си купиш каквато искаш храна от магазина, стига да не е предварително приготвена. След месец и нещо стискане, дори в България се бяхме въздържали бая време, пазарувахме сякаш Рокфелер ни е дал кредитната си карта. Напълнихме две колички с храна, после едва ги пренесохме през града до вкъщи.
Тук е мястото да кажа добри думи за КОЛИЧКАТА. Бебешката количка на Елица и до ден днешен ни е основното превозно средство. Още в самолета качихме с нея малко количество допълнителен багаж, намушкан в джобовете й. В Лин с нея ходехме да перем, да пазаруваме, навсякъде беше с нас. Никога не бих предположил, че това дребно решение на Ралица - да вземем бебешката количка, ще се окаже толкова решаващо.
Градът на греха
“Lynn, Lynn,
The city of sin.
You don’t go out
The way you came in.
The city of sin.
You don’t go out
The way you came in.
You ask them water
they give you gin"
Още като пристигнахме, излязох до близкия малък магазин, за да се запозная с обстановката. Беше ужасно. Мръсна, скъпа китайска бакалия. Нищо интересно - почти никакви сокове, почти никакви плодове. Купих някакви зелени банани, които така и не узряха - оказаха се някакъв сорт, дето ставал само за готвене.
От двата месеца, прекарани в Лин, съм запомнил предимно едно: ВЯТЪР.Още на следващия ден тръгнахме да проучваме района. За да отдам заслуженото на първия ни съветник и помощник в Америка, не мога да не кажа "Благодаря ти, Нокиа!". Ако сте имали път през Лин в края на януари 2010-та, щеше да е доста вероятно да видите един нетипично облечен човек, често единствения пешеходец, който се бори с вятъра и снега, неизменно с... телефон в ръка. Не знам какво щях да правя без GPS-а на моята стара, отрудена Нокиа N95. Толкова десетки пъти ни е спасявала, като сме намирали всяка административна единица, детска градина, училище, медицински център... Дори дистанционно съм насочвал по телефона Ралица накъде да тръгне, след като ми каже някакъв ориентир, по който да открия къде е и да я насоча към мястото, което се мъчи да открие. Седмици студ и силен, непрестанен вятър. Намирахме едно по едно тези важни места - библиотеката, училището, в което записахме Влади, Boys and Girls Club - нещо като занималня, където децата прекарват остатъка от деня след училище, документите ни за самоличност... разпръснати във всички посоки, ужасно отдалечени, когато се придвижваш пеша.
Доживяхме!
От много години исках да замина. Копнеехме в затворената среда на социализма, през тъмните години на прехода, не спирах да го желая и тогава, когато всичките ми приятели се отказаха - омръзна им да опитват в лотарията за Зелена карта, някои се устроиха прилично, други просто загубиха надежда.
Признавам, че и аз на моменти губех надежда. Тази лотария все не идваше, беше някак химерна. Добре, че спечели приятел, 5 години слушах разказите му и се надявах, без голяма вяра.
Слава Богу, падна се и на мен. 2009-та беше ужасно трудна година. Кризата мачкаше хора и бизнеси пред очите ми. Както се бяхме понаредили с приятелите ми, оттук-оттам започнаха да се чуват протяжните сигнали на затрудненията, неуспехите, паниката. Ние кретахме с бизнеса и само надеждата за Америка ни крепеше. Първият тур мина, голямото ни дете получи заветното разрешение от първия татко, дори бебето беше в списъка - специално чакахме да се роди, за да пуснем и за нея документи.
За интервюто в посолството на САЩ се подготвихме в последните 2 седмици - тогава извадихме и преведохме почти всички документи. Добре, че положението в държавната администрация се беше коренно променило от познатата туткавщина преди. Документите за съдимост, образование, копия на свидетелства за раждане се вадеха бързо и евтино.
Готвехме се за интервюто, без да ни е ясно откъде ще намерим пари да заминем. Последният ни бизнес-проект се превърна във фиаско, едва завършихме, с минимален приход, не печалба.
Интервюто мина като сън, толкова чакано. Беше в навечерието на Коледа. Излязохме отвън и ми идваше да се въргалям по снега от радост.
Всички ми говореха как не е моментът да се ходи в Америка. Приятели едва сдържаха да покажат съжалението си, само заради нестихващия ми ентусиазъм, да не ме обидят, не казваха на глас, но го виждах в очите им - не вярваха на тази мечта, не споделяха оптимизма ми.
Минаха празниците, надежда от никъде. Най-реалистичен беше план... не Б, ами изобщо това план ли е: да замина с 500 долара и да рискувам. Като се закрепя, да извикам жената и децата.
Приятелят от Ню Йорк спомена да отида при него, но 10 пъти подчерта да не очаквам нищо - нито работа, нито нищо, защото времената са трудни. Ми добре, идвам и не очаквам нищо, пък дано стане чудо.
Чудо стана. Най-добрата приятелка на жена ми, живееща и работеща в Англия, без да сме питали, сама ни предложи 5000 паунда, за да заминем. Това момиче, на вид фино и красиво, е силно и взима решения като мъж. Ще съм й благодарен, докато дишам. Освен, че изобщо стана възможно да заминем, решихме, че в Ню Йорк няма никакъв смисъл да ходим, не е за деца, и се върнахме към първоначалния си избор: Бостън. изглеждаше чудесно, европейско, и да, много скъпо, но значи има пари там.
Пак приятели ни насочиха към бюро, което намери евтини билети. Всички приятели се втурнаха да помагат. Боже, толкова беше трогателно - един взе лаптоп да го продава и ни даде авансово пари. Друг даде пари назаем. Трети даде пари в последния ден, защото четвърти, ама много добър приятел, се изложи и не ми върна заем, дори не се обади. Всеки с нещо ни подкрепяше. Съвети, информация, проста проява на загриженост. Сестра ми от Канада просто се задъхваше от вълнение, че най-после и на мен ще ми се усмихне късметът, да живея нормално, от нормална работа. Тя за 5 години, като детски учител, повечето време на половин работен ден, си купи хубава къща в Отава, и двете деца са в университети, живеят прилично и спокойно, далеч-далеч по-прилично и по-спокойно отколкото в двустайния панел до Банишора.
Помагаше майка ми, въпреки че оставаше сама, на 75 години, не спомена нито веднъж, че иска да остана, а със сетни сили и средства и тя допринесе за заминаването. Помагаха родителите на жена ми, чиито две деца също се оказват в чужбина.
Взехме билетите за възможно най-скоро - по-нататъшно оставане в България беше просто опасно - нямахме какво да ядем, всичко се проваляше под краката ни.
Последните два месеца преди заминаването упорито търсех работа и квартира през Интернет. Надцених мрежата и то много. Едно несериозно предложение за работа и едно-две несериозни предложения за квартира. Заминахме от София без идея къде ще отидем от летището в Бостън.
Пътуването планирахме така, че да останем три дни в Лондон, за да видим групата там, и да разгледам Лондон, за който жена ми Ралица толкова възторжено ми говори.
На летището в София се оказа, че от агенцията ли, от авиокомпанията ли някой ни излъгал и се оказахме с 3-4 не килограма, а куфара в повече. Платихме 300 лв. за свръх багаж и се махнахме. Преживях мечтания миг, когато се отлепяме от земята и отлитаме. Чаках го десетки години. Бях райски щастлив.
2-3 месеца преди да заминем избягах от работа - нали съм шефът все пак, и заедно със сина ми Ангел отидохме до летището. Беше толкова далечно и нереално - гледахме самолетите през оградата и му говорех, че някой ден и ние ще заминем, и сам не си вярвах.
Ралица до мен трепереше от страх, фобията й от самолети се допълваше от невероятните притеснения, които могат да предизвикат сред родители и околни три деца, затворени за часове в самолет.
В последния момент се бе оказало, че в Лондон няма да ни вземат с кола от летището, а от центъра на града, докъдето трябваше да пристигнем с метро. С 9 куфара, детска количка и три деца - на 1, 4 и 11 години.
На летището беше прилично - все пак е последна/първа спирка на метрото, с помощта на сестрата на Ралица и мъжа й успяхме да пренесем багажа на няколко паса и да се качим. С наближаването на спирката за слизане обаче се притеснявах все по-здраво и не успявах да си представя ясно, как двамата с Пешо ще пренесем 9-те куфара и трите деца и количката за секундите, за които влакът спира. При това беше час пик и влаковете бяха препълнени, прииждаха и още хора.
Ангел заспа, Елица бебето и тя спеше, Влади едва гледаше, а и ние с Ралица не бяхме по-бодри. Мобилизирахме се, направихме план за верига, и когато влакът спря...
На следващия кадър съм отвън, с куфар в ръка. За миг се е образувала верига и непознати мъже и жени пъргаво премятат куфарите ни и ги подреждат отвън. Включват се и пътници от качващите се. На следващия кадър влакът тръгва, ние сме строени с багажите си и с невярващи очи гледаме как пътниците от отдалечаващия се влак приятелски ни махат с ръце.
За три дъждовни дни не можеш да видиш много от Лондон, но е достатъчно, за да се влюбиш. Жив, динамичен, шарен, с хора отвсякъде, които си живеят заедно и неразбираемо за нас, дето се оказва, че сме толкова изолирани и отдалечени, че нямаме нито един черен приятел, нито жълт, средата ни е само от бели, всъщност сме едно доста затворено и монокултурно общество.
Запомнил съм един миг в един магазин, привечер, вече няма много клиенти и касиерите си говорят. Руса и бяла англичанка и тъмен субект от пакистански произход, с фес на главата и брада на атентатор. Говорят си весело и се смеят, в един момент тя леко се обляга на рамото му - жест нито фамилиарен, нито със сексуален подтекст, а приятелски, колегиален. Смятам се за модерен човек, но се оказва, че в главата си нося доста забрани и ограничения. Бабите весело подвикват на внучките си, като отидат в Америка или в Канада или в Западна Европа "И да не доведеш някой черен, ей!". Дори сега не съм наясно, как бих се чувствал, ако нещо такова се случи в семейството, но повечето черни, латиноси, жълти, с които се запознах напоследък, се оказаха много готини хора и се чувствам много по-отворен.
Вечерта преди заминаването се обажда приятелка на моя приятелка. Моята приятелка е в Канада, но намерила приятелка в Бостън, и тя успяла да ни намери квартира!
Започвам този дневник в Рочестър, щата Ню Йорк. 6 месеца сме вече в Америка.и от 12-я етаж на хотел Радисън виждам един прелестен град, чист и подреден. На светло Рочестър обаче изглежда ужасно. Кризата е съсипала целия бизнес в града - всички магазини в центъра са затворени. По тротоара се мотаят бедняци и ровят в кофите за боклук. Полицаите са през 50 метра.
От Далас кацнах на огромното летище О Харе в Чикаго, часове се разхождах между хора и образи, за които съм мечтал от години. После изкарах една нощ на летището в Атланта, поседях на летището във Вашингтон и прелетях над Пентагона.
Като тинейджър пътувах непрекъснато. Нашите се разведоха и вечно се местехме - смених 10 училища, докато завърша гимназия. Когато се задържхме на едно място или в едно училище повече от година си казвах "Доста се задържах тук, сигурно скоро ще заминаваме занякъде". И наистина, скоро се случваше нещо, и се премествахме. Отидохме в Алжир, върнахме се, пак отидохме, пак се върнахме, там учих в един куп училища, защото с научаването на езика се качвах и в по-горни класове. Така и не знам кое е по-хубаво - да живееш уседнало, или да пътуваш много. Мисля, че много пътуващите не са щастливи. Май уседналите са по-добре, освен в случаите, когато не могат да се преместят поради мизерия. Ако живееш добре, спокоен и щастлив, не ти се налага много да пътуваш. Нямаш нужда да се качиш на Хималаите, достатъчно е да седнеш на пейката пред къщи. Но от време на време трябва да си проветриш главата. Да изпиташ безгрижието на туриста. Да оставиш отговорностите на летището, те няма да избягат, ще си ги вземеш, като се върнеш. Разбира се, удоволствието от пътуването се разваля, ако бягаш. Но това е друга тема.
Пристигаме в Бостън, летището е на самия бряг, насипано в морето. Полетът с деца е изтощителен за нас, за тях, за всички пътници, за стюардесите. Децата не могат дори да се разхождат между пътеките. Трябва през цялото време да седят. Елица реве до влудяване, часове наред, както само тя може. Наистина сме без сили, когато пристигаме. Иначе презокеанските лайнери са хубаво нещо - поне при Върджин има екран за всеки пътник, с филми, игри, информация. Подаряват ти плик с приятни и нужни дреболии - слушалки, четка за зъби, химикалка, дори чорапи в червения цвят на компанията.
Едно черно момче ни откарва и хвърля на адреса, Ралица трепери цялата и ме увещава да не го пускаме, ами ако не е тук мястото, какво ще правим по нощите?
Слава Богу това е мястото. Триетажна къща в градчето Лин, да 10-на км. от Бостън.
Признавам, че и аз на моменти губех надежда. Тази лотария все не идваше, беше някак химерна. Добре, че спечели приятел, 5 години слушах разказите му и се надявах, без голяма вяра.
Слава Богу, падна се и на мен. 2009-та беше ужасно трудна година. Кризата мачкаше хора и бизнеси пред очите ми. Както се бяхме понаредили с приятелите ми, оттук-оттам започнаха да се чуват протяжните сигнали на затрудненията, неуспехите, паниката. Ние кретахме с бизнеса и само надеждата за Америка ни крепеше. Първият тур мина, голямото ни дете получи заветното разрешение от първия татко, дори бебето беше в списъка - специално чакахме да се роди, за да пуснем и за нея документи.
За интервюто в посолството на САЩ се подготвихме в последните 2 седмици - тогава извадихме и преведохме почти всички документи. Добре, че положението в държавната администрация се беше коренно променило от познатата туткавщина преди. Документите за съдимост, образование, копия на свидетелства за раждане се вадеха бързо и евтино.
Готвехме се за интервюто, без да ни е ясно откъде ще намерим пари да заминем. Последният ни бизнес-проект се превърна във фиаско, едва завършихме, с минимален приход, не печалба.
Интервюто мина като сън, толкова чакано. Беше в навечерието на Коледа. Излязохме отвън и ми идваше да се въргалям по снега от радост.
Всички ми говореха как не е моментът да се ходи в Америка. Приятели едва сдържаха да покажат съжалението си, само заради нестихващия ми ентусиазъм, да не ме обидят, не казваха на глас, но го виждах в очите им - не вярваха на тази мечта, не споделяха оптимизма ми.
Минаха празниците, надежда от никъде. Най-реалистичен беше план... не Б, ами изобщо това план ли е: да замина с 500 долара и да рискувам. Като се закрепя, да извикам жената и децата.
Приятелят от Ню Йорк спомена да отида при него, но 10 пъти подчерта да не очаквам нищо - нито работа, нито нищо, защото времената са трудни. Ми добре, идвам и не очаквам нищо, пък дано стане чудо.
Чудо стана. Най-добрата приятелка на жена ми, живееща и работеща в Англия, без да сме питали, сама ни предложи 5000 паунда, за да заминем. Това момиче, на вид фино и красиво, е силно и взима решения като мъж. Ще съм й благодарен, докато дишам. Освен, че изобщо стана възможно да заминем, решихме, че в Ню Йорк няма никакъв смисъл да ходим, не е за деца, и се върнахме към първоначалния си избор: Бостън. изглеждаше чудесно, европейско, и да, много скъпо, но значи има пари там.
Пак приятели ни насочиха към бюро, което намери евтини билети. Всички приятели се втурнаха да помагат. Боже, толкова беше трогателно - един взе лаптоп да го продава и ни даде авансово пари. Друг даде пари назаем. Трети даде пари в последния ден, защото четвърти, ама много добър приятел, се изложи и не ми върна заем, дори не се обади. Всеки с нещо ни подкрепяше. Съвети, информация, проста проява на загриженост. Сестра ми от Канада просто се задъхваше от вълнение, че най-после и на мен ще ми се усмихне късметът, да живея нормално, от нормална работа. Тя за 5 години, като детски учител, повечето време на половин работен ден, си купи хубава къща в Отава, и двете деца са в университети, живеят прилично и спокойно, далеч-далеч по-прилично и по-спокойно отколкото в двустайния панел до Банишора.
Помагаше майка ми, въпреки че оставаше сама, на 75 години, не спомена нито веднъж, че иска да остана, а със сетни сили и средства и тя допринесе за заминаването. Помагаха родителите на жена ми, чиито две деца също се оказват в чужбина.
Взехме билетите за възможно най-скоро - по-нататъшно оставане в България беше просто опасно - нямахме какво да ядем, всичко се проваляше под краката ни.
Последните два месеца преди заминаването упорито търсех работа и квартира през Интернет. Надцених мрежата и то много. Едно несериозно предложение за работа и едно-две несериозни предложения за квартира. Заминахме от София без идея къде ще отидем от летището в Бостън.
Пътуването планирахме така, че да останем три дни в Лондон, за да видим групата там, и да разгледам Лондон, за който жена ми Ралица толкова възторжено ми говори.
На летището в София се оказа, че от агенцията ли, от авиокомпанията ли някой ни излъгал и се оказахме с 3-4 не килограма, а куфара в повече. Платихме 300 лв. за свръх багаж и се махнахме. Преживях мечтания миг, когато се отлепяме от земята и отлитаме. Чаках го десетки години. Бях райски щастлив.
2-3 месеца преди да заминем избягах от работа - нали съм шефът все пак, и заедно със сина ми Ангел отидохме до летището. Беше толкова далечно и нереално - гледахме самолетите през оградата и му говорех, че някой ден и ние ще заминем, и сам не си вярвах.
Ралица до мен трепереше от страх, фобията й от самолети се допълваше от невероятните притеснения, които могат да предизвикат сред родители и околни три деца, затворени за часове в самолет.
В последния момент се бе оказало, че в Лондон няма да ни вземат с кола от летището, а от центъра на града, докъдето трябваше да пристигнем с метро. С 9 куфара, детска количка и три деца - на 1, 4 и 11 години.
На летището беше прилично - все пак е последна/първа спирка на метрото, с помощта на сестрата на Ралица и мъжа й успяхме да пренесем багажа на няколко паса и да се качим. С наближаването на спирката за слизане обаче се притеснявах все по-здраво и не успявах да си представя ясно, как двамата с Пешо ще пренесем 9-те куфара и трите деца и количката за секундите, за които влакът спира. При това беше час пик и влаковете бяха препълнени, прииждаха и още хора.
Ангел заспа, Елица бебето и тя спеше, Влади едва гледаше, а и ние с Ралица не бяхме по-бодри. Мобилизирахме се, направихме план за верига, и когато влакът спря...
На следващия кадър съм отвън, с куфар в ръка. За миг се е образувала верига и непознати мъже и жени пъргаво премятат куфарите ни и ги подреждат отвън. Включват се и пътници от качващите се. На следващия кадър влакът тръгва, ние сме строени с багажите си и с невярващи очи гледаме как пътниците от отдалечаващия се влак приятелски ни махат с ръце.
За три дъждовни дни не можеш да видиш много от Лондон, но е достатъчно, за да се влюбиш. Жив, динамичен, шарен, с хора отвсякъде, които си живеят заедно и неразбираемо за нас, дето се оказва, че сме толкова изолирани и отдалечени, че нямаме нито един черен приятел, нито жълт, средата ни е само от бели, всъщност сме едно доста затворено и монокултурно общество.
Запомнил съм един миг в един магазин, привечер, вече няма много клиенти и касиерите си говорят. Руса и бяла англичанка и тъмен субект от пакистански произход, с фес на главата и брада на атентатор. Говорят си весело и се смеят, в един момент тя леко се обляга на рамото му - жест нито фамилиарен, нито със сексуален подтекст, а приятелски, колегиален. Смятам се за модерен човек, но се оказва, че в главата си нося доста забрани и ограничения. Бабите весело подвикват на внучките си, като отидат в Америка или в Канада или в Западна Европа "И да не доведеш някой черен, ей!". Дори сега не съм наясно, как бих се чувствал, ако нещо такова се случи в семейството, но повечето черни, латиноси, жълти, с които се запознах напоследък, се оказаха много готини хора и се чувствам много по-отворен.
Вечерта преди заминаването се обажда приятелка на моя приятелка. Моята приятелка е в Канада, но намерила приятелка в Бостън, и тя успяла да ни намери квартира!
Започвам този дневник в Рочестър, щата Ню Йорк. 6 месеца сме вече в Америка.и от 12-я етаж на хотел Радисън виждам един прелестен град, чист и подреден. На светло Рочестър обаче изглежда ужасно. Кризата е съсипала целия бизнес в града - всички магазини в центъра са затворени. По тротоара се мотаят бедняци и ровят в кофите за боклук. Полицаите са през 50 метра.
От Далас кацнах на огромното летище О Харе в Чикаго, часове се разхождах между хора и образи, за които съм мечтал от години. После изкарах една нощ на летището в Атланта, поседях на летището във Вашингтон и прелетях над Пентагона.
Като тинейджър пътувах непрекъснато. Нашите се разведоха и вечно се местехме - смених 10 училища, докато завърша гимназия. Когато се задържхме на едно място или в едно училище повече от година си казвах "Доста се задържах тук, сигурно скоро ще заминаваме занякъде". И наистина, скоро се случваше нещо, и се премествахме. Отидохме в Алжир, върнахме се, пак отидохме, пак се върнахме, там учих в един куп училища, защото с научаването на езика се качвах и в по-горни класове. Така и не знам кое е по-хубаво - да живееш уседнало, или да пътуваш много. Мисля, че много пътуващите не са щастливи. Май уседналите са по-добре, освен в случаите, когато не могат да се преместят поради мизерия. Ако живееш добре, спокоен и щастлив, не ти се налага много да пътуваш. Нямаш нужда да се качиш на Хималаите, достатъчно е да седнеш на пейката пред къщи. Но от време на време трябва да си проветриш главата. Да изпиташ безгрижието на туриста. Да оставиш отговорностите на летището, те няма да избягат, ще си ги вземеш, като се върнеш. Разбира се, удоволствието от пътуването се разваля, ако бягаш. Но това е друга тема.
Пристигаме в Бостън, летището е на самия бряг, насипано в морето. Полетът с деца е изтощителен за нас, за тях, за всички пътници, за стюардесите. Децата не могат дори да се разхождат между пътеките. Трябва през цялото време да седят. Елица реве до влудяване, часове наред, както само тя може. Наистина сме без сили, когато пристигаме. Иначе презокеанските лайнери са хубаво нещо - поне при Върджин има екран за всеки пътник, с филми, игри, информация. Подаряват ти плик с приятни и нужни дреболии - слушалки, четка за зъби, химикалка, дори чорапи в червения цвят на компанията.
Едно черно момче ни откарва и хвърля на адреса, Ралица трепери цялата и ме увещава да не го пускаме, ами ако не е тук мястото, какво ще правим по нощите?
Слава Богу това е мястото. Триетажна къща в градчето Лин, да 10-на км. от Бостън.
Subscribe to:
Posts (Atom)