Memorial Day

Тази година денят за почитане на военните, загинали в бой, се падна в понеделник, така че се оказахме с три дни почивка. От работата направиха каквото можаха, за да развалят почивката и ме викнаха в офиса и в неделя, и в понеделник, но все пак беше добре - голямо гледане на филми до късно и спане до обяд падна! :)
В събота вечерта отидохме на концерт на Рик Спрингфилд в историческия парк на Фармерс Бранч. Интересни са подробностите около организацията на събитието. Понеже съм организирал много-много събития: от концерти и предизборни срещи на СДС до изложение на пластични хирурзи и БАИТ Експо, та през цялото време сравнявах. Това съизмерване с отправната точка от България ти изкривява погледа. Не можеш да се просто впишеш в събитието, а непрекъснато се чудиш на огромните разлики с това, което си виждал и правил.
Паркира се на няколко близки паркинга, откъдето те взимат автобуси и те закарват до мястото. Така се избягва задръстването, олелията, а само разходът и организацията на този елемент от събитието вече надвишават всички бюджети, с които съм боравил. И така, ние паркирахме на паркинга на училището, където учи Ангел, защото ни е познато. 4-5 училищни автобуса чакаха там празни и веднага щом се качихме нашият тръгна, без други пътници.
Шофьорката весело ни поздрави, както всички тук правят, и подкара детското автобусче. Седалчиците по-малки, едва се събрах, коланчета на всяка седалка, и нашият Ангелчо, веднага влязъл в ролята на домакин, ни се скара да си сложим коланите.
Събитието представляваше редица от шатри отстрани на главната алея на парка, в които се продаваха разни храни, напитки и сувенири, и концерт на голямата поляна встрани. Щом слязохме от автобуса, един човек, който си тръгваше, ни подари купони за 5 долара, човек от охраната ни даде чифт запушалки за уши, че му били артисали, останалите просто ни поздравяваха и махаха с ръце.
Полицаи на колела, на сегуей, пеша, може би 20-на, се грижеха... то нямаше за какво да се грижат, просто бяха там. Всичко бе по тексански спокойно и уредено.
Преди Рик, както му е редът, на сцената се изтъпани кметът, сити мениджърът и цялата управа, дори бившият кмет. Казаха по някой лаф, получиха аплодисменти и се изнесоха.
Всички зрители на концерта седяха на сгъваеми столове, които си бяха донесли - тук те са много популярни, хората си ги взимат на пикници и такива събития.
Нашите приятели Марти и Серджо измъкнаха отнякъде същите сгъваеми столове, наместихме се и заслушахме този Рик Спрингфийлд, който не свиреше никак лошо. Събитието, макар и на открито, беше за непушачи и без употреба на алкохол.
Докато Рик си свиреше, децата играеха по поляната и като се умориха и одрямаха, към края на концерта, тръгнахме.
По моя преценка няколкостотин човека бяха ангажирани с организацията. От тези, дето непрестанно подменяха кошовете за отпадъци до продавачи, уредници и т.н., без да броим хората на Рик, дето носят инструментите и разглобяват сцената.
Прибрахме се вкъщи и се сетих, че не съм сложил знамето. Ралица ми се смее за това знаме, голямшко е за нашето скромно балконче, и май никой в комплекса няма знаме на верандата си, но както казва журналистът Фарид Закария, аз съм американец не по рождение, а по избор, затова през Мемориъл Дей и по много други поводи, огромното знаме ще се вее на нашата веранда.

Какво всъщност ни казват, когато ни казват...

За нас, българите, свикнали на по-директен изказ, любезното изразяване на американците крие риск от пълно неразбиране на истинското послание. Мисля, че тази таблица казва доста по въпроса.